Сюзан Колинс - Игрите на глада

Само че те не измрели. Вместо това сойките-бъбрици се съешили с мъжки присмехулници и създали съвсем нов вид, който може да повтаря както птичите песни, така и човешките мелодии. Бяха изгубили способността да предават думи, но все още можеха да имитират най-различни човешки звуци — от детско гукане до дълбок мъжки глас. И можеха да повтарят песни. Не само няколко тона, а цели песни с многобройни куплети, ако имаш търпението да ги изпееш и гласът ти им хареса.

Баща ми особено обичаше сойките-присмехулки. Когато ходехме на лов, той им подсвиркваше или пееше сложни песни и след учтива пауза те винаги пропяваха в отговор. Не към всеки се отнасят с такова уважение. Но винаги, когато баща ми пееше, всички птици в района замлъкваха и слушаха. Гласът му беше толкова красив, висок и ясен и така пълен с живот, че те избиваше едновременно на смях и на плач. Престанах да се упражнявам, след като той си отиде. И все пак, в тази птица има нещо успокояващо. Сякаш нося със себе си частица от баща ми, която ме закриля. Закопчавам брошката върху ризата си. На фона на тъмнозеления плат почти мога да си представя как сойката-присмехулка лети сред дърветата.

Ефи Тринкет идва да ме вземе за вечеря. Следвам я през тесния, люлеещ се коридор до трапезария с излъскани, покрити с ламперия стени. Има маса, всички съдове по която са силно чупливи. Пийта Меларк седи и ни чака: столът до него е празен.

— Къде е Хеймич? — пита бодро Ефи Тринкет.

— Когато го видях за последен път, каза, че ще си подремне — отговаря Пийта.

— Е, денят беше изтощителен — кима Ефи Тринкет. Мисля, че изпитва облекчение от отсъствието на Хеймич, и кой може да я вини?

Вечерята пристига на отделни блюда. Гъста супа от моркови, зелена салата, агнешки котлети и картофено пюре, сирене и плодове, шоколадова торта. През цялото време, докато се храним, Ефи Тринкет непрекъснато ни напомня да си оставим място, защото ще има още ядене. Но аз се тъпча, защото никога не съм виждала такава храна, толкова изобилна и толкова вкусна, и защото вероятно най-доброто, което мога да направя между настоящия момент и Игрите, е да кача някой и друг килограм.

— Вие двамата поне имате прилични обноски — казва Ефи, докато приключваме с основното ястие. — Миналата година участниците ядяха всичко с ръце като двама диваци. Направо ми развалиха апетита.

Двамата участници миналата година бяха две деца от Пласта, които никога, през нито един ден от живота си, не бяха имали достатъчно храна. А когато са им я дали, маниерите на хранене със сигурност са били последното нещо, което ги е вълнувало. Пийта е син на хлебар. Майка ми ни научи да се храним прилично, така че, да, умея да си служа с нож и вилица. Но от коментара на Ефи Тринкет ми става толкова неприятно, че нарочно се заемам да изям останалата част от вечерята си с пръсти. После избърсвам ръце в покривката. Тя силно цупи устни.

Вечерята приключва, а аз се мъча да задържа храната в стомаха си. Виждам, че Пийта също е леко позеленял. Стомасите и на двама ни не са привикнали към толкова много ядене. Но щом мога да задържа в стомаха си буламача от мише месо, свински вътрешности и дървесна кора — зимен специалитет, сега съм твърдо решена да задържа и тази вечеря.

Отиваме в друго купе, за да гледаме обобщаващото предаване за Жътвите в цял Панем. Опитват се да ги разпределят през целия ден, така че човек да може наистина да проследи всичко на живо, но всъщност това е възможно само за хората в Капитола, тъй като на никой от самите тях не му се налага да присъства на Жътвата.

Виждаме Жътвата в другите окръзи, един по един, как извикват имената, как доброволците излизат напред, или, по-често, как такова нещо не се случва. Оглеждаме изпитателно лицата на децата, които ще бъдат наши съперници. В ума ми се запечатват няколко. Чудовищно едро момче, което се хвърля напред, за да излезе като доброволец, от Окръг 2. Момиче със заострено като лисича муцуна лукаво лице, с блестяща червена коса, от Окръг 5. Куцо момче от Окръг 10. И дванайсетгодишно момиче от Окръг 11, което запомням по-добре от всички. Има тъмнокафява кожа и тъмни очи, но като се изключи това, много прилича на Прим по ръст и поведение. Само че когато се качва на сцената и питат за доброволци, единственото, което се чува, е свистенето на вятъра през стените на порутените постройки около нея. Никой не проявява готовност да заеме мястото й.

Накрая показват Окръг 12. Показват как извикват името на Прим, как аз изтичвам напред, за да заема доброволно мястото й. Невъзможно е да не се долови отчаянието в гласа ми, докато изблъсквам Прим зад гърба си, сякаш се страхувам, че никой няма да чуе и ще я отведат. Но, разбира се, чуват. Виждам как Гейл я издърпва от мен и как аз се качвам на сцената. Коментаторите не са сигурни какво да кажат за отказа на тълпата да аплодира, за мълчаливия поздрав. Един отбелязва, че Окръг 12 винаги е бил малко муден, но че местните обичаи понякога са очарователни. Сякаш като по даден знак, Хеймич пада от сцената и те надават комичен стон. Изтеглено е името на Пийта и той тихо заема мястото си. Ръкуваме се. Отново пускат химна и предаването свършва.