Сюзан Колинс - Игрите на глада

Ефи Тринкет е раздразнена заради състоянието на перуката си:

— Вашият ментор има още много да учи за това как се прави презентация. И как да се държи, когато го дават по телевизията.

Неочаквано Пийта се разсмива:

— Беше пиян — казва той. — Всяка година е пиян.

— Всеки ден — добавям аз. Не мога да се сдържа да не пусна леко злорада усмивка. Според Ефи Тринкет Хеймич просто има леко недодялани обноски, които могат да се поправят с някои съвети от нейна страна.

— Да — изсъсква Ефи Тринкет. — Много странно, че вие двамата намирате това за забавно. Известно ви е, че в тези Игри вашият ментор е спасителната ви връзка със света. Той е този, който ви съветва, който ви урежда спонсори и определя какви подаръци да ви бъдат изпратени. От Хеймич като нищо може да зависи дали ще живеете, или ще умрете!

Точно в този момент Хеймич влиза със залитане в купето.

— Пропуснах ли вечерята? — пита той завалено, като слива думите. После повръща обилно върху скъпия килим и пада в мръсотията.

— Е, продължавайте да си се смеете на воля! — заявява Ефи Тринкет. Тя подскача на заострените си обувки, заобикаля локвата с повръщано и ни напуска.

В продължение на няколко мига двамата с Пийта гледаме как нашият ментор се опитва да се надигне и да се измъкне от хлъзгавия противен бълвоч, излял се от стомаха му. От вонята на повръщано и неразреден алкохол и аз едва не повръщам вечерята си. Споглеждаме се. Очевидно Хеймич не е стока, но Ефи Тринкет е права за едно: излезем ли на арената, той е всичко, което имаме. Сякаш сме се разбрали без думи, с Пийта заставаме от двете страни на Хеймич, хващаме го и му помагаме да се изправи на крака.

— Спънах ли се? — пита Хеймич. — Мирише лошо. — Той избърсва носа си с ръка и изцапва лицето си с повръщано.

— Нека да ви отведем обратно в стаята ви — казва Пийта. — Да ви поизчистим.

Водим или по-скоро влачим Хеймич до купето му. Тъй като не може да става и дума просто да го положим върху бродираната покривка на леглото, ние го замъкваме във ваната и пускаме душа върху него. Той почти нищо не усеща.

— Всичко е наред — казва Пийта. — Оттук ще го поема аз.

Не мога да не изпитам малко благодарност, тъй като последното, което искам да правя, е да разсъблека Хеймич, да измия повръщаното от космите на гърдите му и да го завия в леглото. Може би Пийта се опитва да му направи добро впечатление, да бъде негов фаворит, след като започнат Игрите. Но ако се съди по сегашното му състояние, утре Хеймич едва ли ще има някакъв спомен.

— Добре — казвам. — Мога да изпратя някой от хората на Капитола да ти помогне. Във влака има доста. Готвят ни. Прислужват ни. Пазят ни. Да се грижат за нас — това им е работата.

— Не, не ги искам — отговаря Пийта.

Кимвам и се отправям към стаята си. Разбирам как се чувства Пийта. Самата аз не мога да понасям хората от Капитола. Но да ги накараме да се справят с Хеймич, може би ще е едно малко отмъщение. Затова започвам да размишлявам защо Пийта настоява да се погрижи за Хеймич, и изведнъж се сещам: Просто защото е добър. Точно както прояви доброта и ми даде хляба.

Тази мисъл ме кара да спра внезапно. Един добър Пийта Меларк е далеч по-опасен за мен. Добрите хора умеят да ми влизат под кожата и да пускат корени там. А аз не мога да позволя на Пийта да направи това. Не и там, където отиваме. Затова решавам от този момент нататък да имам колкото е възможно по-малко общо със сина на хлебаря.

Когато се връщам в стаята си, влакът спира за малко, за да зареди с гориво. Бързо отварям прозореца, изхвърлям сладките, които бащата на Пийта ми даде, и го затръшвам. Не ме интересуват. Не ме интересуват вече, никой от тях.

За нещастие пакетът със сладки се удря в земята и се пръсва сред глухарчетата край пътя. Виждам тази картина само за миг, защото влакът пак потегля, но е достатъчно. Достатъчно да ми напомни за онова глухарче в училищния двор преди години…

Тъкмо бях извърнала поглед от насиненото лице на Пийта Меларк, когато видях глухарчето и разбрах, че надеждата не е изгубена. Откъснах го внимателно и забързах към къщи. Грабнах една кофа, хванах Прим за ръка и се отправихме към Ливадата и, да, тя наистина беше осеяна със златоглавите растения. След като ги обрахме, продължихме да търсим още глухарчета покрай оградата в продължение може би на километър, докато напълнихме кофата с листа, стъбла и цветове. Онази вечер пирувахме със салата от глухарчета и остатъка от хляба от пекарницата.