Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Да! — казвам, благодарна за възможността да покажа, че не съм ги пренебрегнала изцяло. — Искам да кажа, не, никой не я е подстригвал. Това го запомних. — Не, не съм се подстригвала. Причината по-скоро е, че нямаше нужда. Откакто се прибрах вкъщи, не правя нищо друго с косата си, освен да я сплитам на плитка.

Това явно ги умилостивява и всички ме целуват, настаняват ме на един стол в моята стая и както винаги започват да говорят неспирно, без да се интересуват дали ги слушам. Докато Вения оформя отново веждите ми, Октавия ми слага изкуствени нокти, а Флавий втрива помада в косата ми, научавам всички новини от Капитола. Какъв хит са били Игрите, колко скучно е оттогава насам, как всички чакат с нетърпение двамата с Пийта да им отидем на гости в края на турнето. После няма да мине много време и Капитолът ще започне да се готви за Юбилейните игри.

— Не е ли вълнуващо?

— Не се ли чувстваш страхотна късметлийка?

— Още в първата си година като победител ще бъдеш ментор в Юбилейните игри!

Възгласите им се сливат в неразбираемо кресчендо.

— О, да — казвам с неутрален тон. Това е максималното, което мога да направя. Да бъдеш ментор на трибутите е кошмарно и в обикновена година. Не мога да мина покрай училището, без да се запитам кое дете ще се наложи да обучавам. Но за още по-голямо нещастие тази година ще се проведат седемдесет и петите Игри на глада, което означава, че е също и годишнината от потушаването на бунта, довел до създаването им. Такива юбилеи има на всеки двайсет и пет години. Те отбелязват годишнината от поражението на окръзите с помпозни празненства и, за да е още по-забавно, поставят и някое допълнително ужасно изискване към трибутите. Аз, разбира се, никога не съм гледала на живо такъв юбилей, разбира се, но помня как в училище учихме, че за Вторите юбилейни игри от Капитола поискали за арената да бъдат осигурени двоен брой трибути. Учителите не навлязоха в твърде големи подробности, което е учудващо, защото именно това беше годината, в която нашият Хеймич Абърнети от Окръг 12 е спечелил короната.

— Хеймич трябва да знае, че ще бъде обект на внимание! — изписква Октавия.

Хеймич никога не е споделял личните си преживявания на арената. А и аз никога не съм го питала. Ако са показвали по телевизията повторение на спечелените от него Игри, сигурно съм била много малка и не си спомням. Тази година обаче Капитолът ще му ги припомни. В известен смисъл е добре, че и двамата с Пийта ще бъдем на разположение като ментори по време на Юбилейните игри, защото съм сигурна, че Хеймич няма да може да свърши никаква работа.

След като са изчерпали темата за Юбилейните игри, членовете на моя подготвителен екип се впускат в безкрайни разкази за невероятно глупавия си живот. Кой какво казал на някого, за когото през живота си не съм чувала, какви обувки са си купили напоследък, а Октавия дълго разказва каква грешка направила, като поискала всички да си сложат пера за партито по случай рождения й ден.

Не след дълго оскубаните вежди ме смъдят, косата ми е гладка и мека като коприна, а ноктите ми са готови за лакиране. Очевидно са ги инструктирали да подготвят само ръцете и лицето ми, вероятно защото в това студено време останалото няма да се вижда. На Флавий ужасно му се иска да ми сложи пурпурното червило, което е негова запазена марка, но се примирява с розово, когато започват да оцветяват лицето и ноктите ми. По тоновете на палитрата с гримове, които Цина им е дал, разбирам, че идеята е да изглеждам невинно, а не секси. Хубаво. Със сигурност няма да убедя никого в каквото и да било, ако се опитвам да бъда предизвикателна. Хеймич ясно ми даде да разбера това, когато ме подготвяше за интервюто преди Игрите.

Влиза майка ми, малко свенливо, и казва, че Цина я е помолил да покаже на екипа как ми е направила косата в деня на Жътвата. Те реагират ентусиазирано, а после гледат като хипнотизирани сложния процес, по който се сплита прическата. В огледалото виждам как сериозните им лица следят всяко нейно движение, нетърпението им, когато идва техният ред да пробват някоя стъпка. Всъщност и тримата веднага започват да се държат толкова почтително и мило с майка ми, че ме обхващат угризения за чувството на превъзходство, което постоянно изпитвам към тях. Кой знае каква щях да бъда и за какво щях да говоря, ако се бях родила в Капитола? Може би и моето най-голямо притеснение щеше да бъде, че на рождения си ден съм накарала гостите да си сложат костюми с пера.