Сюзан Колинс - Възпламеняване

Мирисът на кръв… беше в дъха му.

Как ли го прави? — питам се аз. Пие ли я? Представям си го как я отпива от чаена чаша. Как потапя бисквита и я изважда със стичащи се по нея червени капки.

Отвън се чува как заработва двигател на кола, плавно и тихо като мъркане на котка, а после заглъхва в далечината. Колата потегля и изчезва така, както е пристигнала — незабелязано.

Стаята сякаш се върти в бавни, неправилни кръгове, и се чудя дали няма да припадна. Навеждам се напред и се хващам за бюрото с една ръка. С другата още държа красивата бисквита на Пийта. Мисля, че върху нея имаше тигрова лилия, но сега се е раздробила на трохи в юмрука ми. Дори не съзнавам, че съм я смачкала, но сигурно е трябвало да се вкопча в нещо, докато светът около мен се люлееше.

Посещение от президента Сноу. Окръзи на ръба на бунтове. Пряка смъртна заплаха за Гейл, след която ще последват и други. Всички, които обичам, са обречени. И кой знае кой още ще плати за действията ми? Освен ако не променя нещата по време на турнето. Освен ако не уталожа недоволството и не успокоя ума на президента. И как? Като докажа на страната отвъд всяка сянка на съмнение, че обичам Пийта Меларк.

Няма да успея , казвам си аз. Нямам чак такива способности. Пийта умее това, той е мил и привлекателен. Той може да накара хората да повярват на всичко. А аз млъквам, облягам се назад и оставям на него да говори. Но не Пийта е този, който трябва да доказва чувствата си. А аз.

Чувам бързите леки стъпки на майка ми в коридора. Тя не трябва да научи , е първата ми мисъл. За нищо от този разговор. Протягам ръце над подноса и бързо отърсвам трохите от дланите и пръстите си. Вдигам чашата с трепереща ръка и отпивам глътка.

— Наред ли е всичко, Катнис? — пита тя.

— Всичко е чудесно — казвам бодро. — Президентът винаги посещава победителите преди турнето, за да им пожелае късмет, но не го показват по телевизията.

По лицето на майка ми се изписва облекчение:

— Ох, помислих си, че има някакви неприятности.

— Не, няма нищо — казвам. — Неприятностите ще започнат, когато подготвителният екип види как съм занемарила веждите си. — Майка ми се разсмива, а аз си мисля, че няма връщане назад, откакто на единайсетгодишна възраст бях поела грижите за семейството. Че винаги ще трябва да я закрилям.

— Защо не влезеш да се изкъпеш? — предлага тя.

— Страхотно — казвам аз и виждам колко е доволна от отговора ми.

Откакто се прибрах у дома, много се старая да поправя отношенията си с нея. Моля я да прави разни неща за мен, вместо да отблъсквам всяко предложение за помощ, както правех от гняв в продължение на години. Оставям я да управлява парите, които спечелих. Отвръщам на прегръдките й, вместо просто да ги търпя. Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.

Като на мен, например. Точно в момента.

Освен това, когато с Пийта се върнахме в окръга, тя направи нещо много хубаво. На гарата, след като ни посрещнаха роднините и приятелите, позволиха на репортерите да им зададат няколко въпроса. Някой попита майка ми какво мисли за новия ми приятел и тя каза, че Пийта е наистина пример за прекрасен младеж, но аз все още не съм достатъчно голяма, за да си имам приятел. След това изгледа строго Пийта. От страна на пресата последва много смях и коментари от рода на: „Някой е загазил“, а Пийта пусна ръката ми и се дръпна встрани. Това не продължи дълго — натискът беше твърде голям и не можеше да се държим другояче, но ни даде оправдание да бъдем малко по-сдържани, отколкото бяхме в Капитола. И освен това можеше да послужи като обяснение, че ме виждат толкова рядко в компанията на Пийта, откакто камерите си заминаха.

Качвам се горе в банята, където от ваната се дига пара. Майка ми е поставила торбичка изсушени цветя, която ароматизира въздуха. Луксът с едно завъртане на кранчето да разполагаме с неограничено количество топла вода е нов за нас. В дома си на Пласта имахме само студена вода и трябваше да я топлим на печката, ако искахме да вземем вана. Събличам се и се отпускам в меката като коприна вода — майка ми е сипала вътре и някакво масло — и се опитвам да обмисля положението.

Първият въпрос е: на кого да кажа, ако изобщо трябва да казвам на някого. Не и на майка ми и Прим, очевидно: те само ще се побъркат от тревога. Не и на Гейл. Дори и да имаше как да му съобщя. И без това, какво можеше да направи той с тази информация? Ако беше сам, щях да го убеждавам да избяга. Със сигурност може да оцелее в гората. Но той не е сам и никога няма да изостави семейството си. Нито мен. Когато се прибера, ще трябва да му дам някакво обяснение защо нашите недели трябва да останат в миналото, но сега не мога да мисля за това, мога да мисля само за следващия си ход. Освен това Гейл изпитва огромен гняв и ярост към Капитола и понякога се страхувам, че и сам може да организира бунт. В никакъв случай не трябва да му се дава още един повод. Не, не мога да споделя с никой от хората, които оставям в Окръг 12.