Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Бих искала да чуя мнението ти, тъй като ти също познаваш тази двойка.

Не съм получила никакво съобщение от теб, както ми беше казал.

Изпрати ми го отново и обещавам веднага да отговоря.

„Здравей, Лаура,

Този път съм в самолета на път за Буенос Айрес. Испания става все по-красива. Представянето на работата ми в Гранада беше много вълнуващо, но това, което ме свърза с теб и с Аржентина, беше, че си позволих лукса да обявя в един репортаж, че предстои публикуването на книгата ни за двойките в Испания (какво ще кажеш?).

В известен смисъл Андалусия ми напомня за дома, но понякога тя изглежда не само като друга страна, но и като друг свят. Може би заради четиридесетте години на франкизъм в Испания — или по-скоро поради четиридесетте години на психологизъм в Аржентина — те и ние сме се развили в много различни посоки.

Не спира да ме учудва степента на сексуално насилие, което се наблюдаваше до 90-те години у някои испанци (тук не става дума за космополитни градове като Мадрид или Барселона). Говоря за испанеца, роден преди 50-те години в останалата част на полуострова (и обръщам много по-голямо внимание на испанеца, отколкото на испанката). При тяхтабугата се проявяват в думи, които в Аржентина не биха могли да се чуят почти никога, освен от устата на някоя престаряла жена или вманиачен проповедник от псевдохристиянските секти. Да вземем например някои сексуални фантазии, които са натоварени с такова чувство за вина, че наложеното самонаказание е увереността, че прегрешилият е обречен (говоря за ада, разбира се). При вътрешния диалог на тези мъже съвестта не казва: «Това е лошо… не го прави». Единствено произнася: «Ще бъдеш наказан! Ще погубиш душата си и тази на потомците си!». (И това се отнася само за лошите помисли.)

Исках да ти кажа, че говорих за нашата книга с някои колеги, най-вече с психоложката Хулия Атанасопуло (която е основателка на Андалуския център по гещалттерапия в Гранада). Нашите предложения и позиции, както и тези на Уелуд, първо ги изненадаха, а после ги въодушевиха.

Отлична и професионална гледна точка те донякъде продължават да вярват в съвършената двойка, в непрекъснатото блаженство и във вечната влюбеност. Когато установят, че ги нямат, те ги търсят, изискват, предписват ги или се примиряват.

Беше много интересно.

След като бях прекарал една седмица в Гранада, съпругата ми — Кармен, пристигна, за да прекара няколко дни с нас и да се върнем заедно в Буенос Айрес. Бяха минали близо три години от последния път, когато Хулия и Кике (мъжът й) ни бяха виждали заедно.

Кармен изглеждаше прекрасно. Беше прекарала три дни в Мадрид с приятели и после беше пътувала до Гранада.

Хулия ме попита:

— Наред ли са нещата с Кармен?

— Да — казах. — Фантастично.

— Наистина? — попита тя.

— Да — отговорих. — Защо?

— Изглеждате ми дистанцирани.

— Дистанцирани? — попитах аз.

— Да. Студени, независими, странни. Не казах нищо, но се замислих.

Донякъде беше истина. След последната среща с Хулия и Кармен, и аз бяхме израснали много, макар и по различен начин. През това време, за пореден път, Кармен беше двигател на моето лично развитие. Поглеждам назад и виждам себе си преди години — толкова зависим, толкова капризен, толкова нерешителен и затова толкова взискателен!

В едно кафене в Рамос Кармен стана много сериозна и с тона на човек, който има да съобщи съдбоносна новина, ми каза:

— Искам да следвам в университета. Признавам ти, че ми се стори банално изявление.

— А, така ли? — казах равнодушно.

— Да — отговори Кармен. — Искам да уча психология.

— Добре — отвърнах. В гърлото ми заседна непоносимо атавистична буца. Сто хиляди обвинения, които започваха с «невежа, грубиян» и завършваха с «фашист, мачист и реакционер», останаха неизказани, докато устните ми добавиха: — Решено ли е вече?

— Неприятно ли ти е? — попита Кармен, която вече знаеше отговора.

— Да — отговорих аз.

През следващите четиридесет и осем часа не можахме да продължим разговора. Кармен се опитваше да се приближи и да подхване темата, а аз я отбягвах. Аз, уж квалифициран терапевт, консултант на двойки, професионалист в областта на здравето, не знаех какво щеше да стане с мен.

Сега пиша за това и се срамувам, но така беше. Години наред Кармен се беше грижила за всичко, освен за работата ми. През тези двайсет години тя бе уреждала всички въпроси, свързани с дома ни, домакинството, данъците, децата, майсторите, почивките, дрехите, поканите и роднините. Знаех обаче, че нещата вече нямаше да бъдат същите.