Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

„Скъпи Фреди,

На летището съм точно преди да се кача на самолета, който ще ме отведе в Буенос Айрес. Прибира ми се у дома.

Това пътуване ми се отрази много добре. От време на време имам нужда да се откъсна от живота си, от семейството и пациентите си, и след това се връщам с голямо желание.

Мислех си за теорията, която изложиха Боб и Рита Резник, за различните етапи в отношенията ни и за това колко е важно да се уважава необходимостта ни от контакт и оттегляне, за да се срещнем отново. Спомням си казаното от Рита Резник за етимологията на думата relationship («връзка»), чието значение е «умението да се срещаме отново».

Връзката с Карлос е много важна за мен. Липсваме си и когато се срещнем отново, вече сме различни. Аз пристигам, изпълнена с нови идеи, и това подхранва връзката ни.

В началото на брака ни трудно приемах, че той трябва да пътува. Обикновено отсъства три или четири пъти годишно по работа. Но сега приемам това като възможност да се отдалечим и отново да се срещнем.

За пореден път свързвам това знание с майка ми. В известен смисъл тя бе първата, която ме научи на това (както и на много други неща). Можем да бъдем разделени за известно време, без да преставаме да се обичаме с цялото си сърце. Струва ми се важно да включим това в книгата.

Понякога двойките не си позволяват да се разделят, защото се страхуват от чувството за изолираност или самота.

Според мен това представлява част от връзката. Животът като сама жена в продължение на седмица ми връща контакта със самата мен.

Тогава не съм майка, съпруга или психолог. В света се намирам аз, времето ми е само мое и това е среща с мен самата, която ме обновява и ме кара да се чувствам по-жива от всякога.

Понякога това не е лесно. Вчера, докато се разхождах из Музея на изкуството, изведнъж изпитах желание да споделя впечатленията си с Карлос. Това би било интересно предизвикателство. Вечерта излязох на вечеря с един приятел американец, с когото се запознах миналата година на семинар на Уелуд, но се държах много добре въпреки пожеланието ти.

Време е да се качвам на самолета. Ще се видим в Буенос Айрес. А, и не ме наричай повече «доктор Хорсил», защото звучи прекалено официално. Предпочитам да бъда Лаура или Лау, или Л., както ме познават всички.

Целувки:

„Лаура,

Предполагам, че в момента летиш за Буенос Айрес.

Затварям очи и си те представям задрямала в кресло в първа класа. (Защо в първа класа? Сигурно защото смятам, че си момиче «от класа»…)

Аз също много се гордея с това, което се случи на конгреса, и съм възхитен от идеята ти да го сравниш с танц.

Ако разширя малко сравнението, според мен всички междуличностни отношения трябва да бъдат такива. Вярно е, че има различни танци. Някои са хармонични, естетични и синхронизирани; други са странни и неразбираеми за всеки, който наблюдава отстрани. Много танци са обикновени и стереотипни, почти винаги скучни и рутинни; само някои са оригинални, изящни и неповторими.

Някои са замислени да доставят удоволствие на публиката; други — на участниците; най-малко от тях са за наслада на всички.

Много танци се придържат строго към хореографията, наложена от момента, нравите, културата; други са истински, експресивни, импровизирани и предават трепета на танцуващите, бликащ от цялото им същество при всеки акорд и отразен в движенията им.

Да, всяка двойка е един танц.

Хайде, Лаура, да превърнем тази среща в съдружие, дует, машина, система, впряг, екип, двойка. Нека се осмелим да покажем чрез самите себе си нещата, които се случват с всяка двойка, била тя любовна, между приятели, братя или двама души — ти и аз, — които са способни да се изберат, без да имат нужда от това, само заради удоволствието да направят нещо заедно и така да стимулират най-доброто у всекиго от тях…

Много бих искал да можем да разчитаме на твоя бистър ум, последователност, опит, всеотдайност, познанието ти за живота вследствие на всичко преживяно. Ако наистина аз мога да дам това, което казваш за мен, книгата, посветена на двойките, която бихме написали, може да се окаже полезна и значима.

Смятам, че на първо място трябва да решим как да го направим. За мен не е лесно да правя съчинения наум, когато пиша заедно с някого.

Предишните ми трудове «се родиха спонтанно», не си спомням да съм ги писал. Всъщност винаги споря, когато някой ми обяснява нещо, което трябва да се напише. Никога не съм могъл да го правя.

Написването на всяка от статиите ми отнема седмици или месеци — това време ми е необходимо, за да събера моментите, в които от мен са се раждали идеите, които пък после се появяват на екрана на компютъра. В такъв случай какво трябва да направя, за да напиша тази книга заедно с теб?