Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

„Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.“

Придвижи курсора върху съобщението от Лаура и кликна два пъти върху новото писмо, озаглавено: „Да приемаме потребностите си.“

„Фреди,

Разминаването между нас ме накара да се замисля. Понякога ми е толкова трудно да осъзная от какво наистина се нуждая…

Най-лошото е, че опитът ми потвърждава многократно, че когато успея да установя контакт със себе си и превърна дадена потребност в действие, търсене, искане или в нещо друго, резултатът обикновено е задоволителен.

И тогава, за какво? Какъв е смисълът на тази омразна игра на криеница?

Може би трябва да посветим част от книгата на обяснението как се поражда тази липса на контакт със собствените ни потребности.

Харесва ми обяснението на случая, който изложи в Кливланд: ако като деца си дадем сметка, че родителите ни не одобряват опитите ни да търсим повече обич, повече подкрепа или по-силно присъствие, вероятно ще се научим да крием потребностите си. Това не е обвинение срещу родителите. Може би те не могат да ни дадат онова, от което се нуждаем, просто защото не могат да го дадат на самите себе си.

При всички случаи обаче така започват опитите ни да не чувстваме нуждите си, което ще се превърне в стратегия, целяща да облекчи болката от разочарованието.

Ще прилагаме години наред този план за оцеляване: ще се стремим да не вземаме предвид потребностите си. И вероятно един ден дори ще се отъждествим с това поведение. Тогава то ще престане да бъде стратегия и ще стане наша същност. «Аз нямам нужда от нищо, справям се сам.» Ще се вкопчим в това твърдение и ще забравим какви сме наистина, какво ни носи истинска радост, спокойствие и удовлетворение.

В този момент сигурно ще се появи онова, което Ерих Фром обяснява в книгата си «Да имаш или да бъдеш»: убеждението, че новата кола, по-скъпата къща, нашумелият парфюм или достатъчно пари в сметката ще ни направят щастливи.

Потребителското общество ни продава идеята, че имането е ключът към всичко: купуване, харчене и размяна са основни понятия. Когато те станат част от нашата ценностна система, ще бъде лесно да се манипулира поведението ни посредством тях. Но щом придобием желаното, установяваме, че не е достатъчно да имаме «това», и рекламата скоро ще ни внуши, че имаме нужда от нещо друго, за да продължаваме да вървим по грешния път.

Би трябвало да дойде ден, в който да можем да спрем и да разберем, че не това е пътят. Тогава е време да потърсим в себе си, пак да се вслушаме във вътрешния си глас. Но това не е толкова лесно.

Забравили сме как да го правим и често ще се налага да поискаме от някого да ни помогне отново да разберем кои сме, да ни насърчи да си върнем мъдростта, която сме имали като деца, когато сме можели да се смеем и да играем безспир.

Според мен тази трябва да бъде същността на идеята, която предлагаме: да подтикнем всички наши читатели да приемат предизвикателството да намерят отново себе си. Път, който да позволява на човек да прояви себе си и да намери начин да изрази чувствата си към другия.

Нека говорим за предизвикателството да се научим да се вслушваме в себе си, да се съобразяваме със себе си, да се погледнем така, както родителите ни не са успели да го направят — редом до любимия човек.

Много е болезнено да се нуждаем и да не получаваме онова, от което имаме нужда, и това е основният проблем. Никой не иска да изпита болката от това да се нуждае от нещо и да го няма. И все пак тази болка е единственият изход, който би ни отвел към откриването на истинските ни потребности. Само ако ги открия, ще мога след това (след това!) да ги удовлетворя. Защото, ако се съпротивляваме срещу чувството на уязвимост, ставаме все по-закоравели и се отдалечаваме от възможността да открием от какво се нуждаем.

Освен това, ако следваме този път, блокираме способността си да получаваме.

Трябва да имаме предвид, че тази стратегия — да не чувстваме — вероятно ни е била от полза в детството. Може би е било умно да не чувстваме потребност, която всъщност не сме можели да задоволим.

Но тъй като вече сме възрастни, сами можем да си дадем онова, от което се нуждаем, или да потърсим подходящите хора, от които да го поискаме. Вече не сме зависими от родителите си.

Много ми харесаха думите, с които веднъж завърши едно от съобщенията си: «Ние сме уязвими, но не и крехки. Много от нас не го осъзнават».

Когато има стратегии, не може да се постигне близост. Стратегиите не ни позволяват да чувстваме. Ще постигнем целите си, ще почувстваме удоволствието да властваме над другия или да го покорим, ще успеем да го накараме да ни погледне. Но това няма нищо общо с истинската среща, с близостта, с любовта.