Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Ако любовта беше свързана с най-мъдрите и просветлени страни у всеки човек, Роберто без съмнение беше влюбен.

Роберто се събуди доволен. Беше убеден, че засега е успял да промени решението на Лаура. Харесваше му да мисли, че спасява една книга за бъдещето, макар и това да означаваше да помага на онзи глупак Фреди, който, без да знае, му бе задължен за участието му в цялото начинание.

В работата всичко вървеше като по вода. Сутринта завърши рекламния проект, възложен му от компания за управление на пенсионни фондове. Тъй като не спираше да мисли за съобщенията, които предния ден бе получил и изпратил, в подготвянето на рекламната кампания реши да използва идеята за безспирния ход на времето. Предлагаше да се изостави илюзията за вечна младост, за да се осъществи мечтата за защитена и сигурна старост.

Докато същия следобед се прибираше у дома, в ушите му все още кънтяха спонтанните аплодисменти и поздравления, с които бе посрещнат рекламният му проект, представен на съвещание с ръководството.

„Още едно нещо, за което съм благодарен на Лаура“ — помисли си той.

Стигна тичешком до дома си, нетърпелив да прочете писмата отново. Имаше усещането, че предишния ден ги бе прочел прекалено бързо.

Роберто винаги беше мразил туристическите реклами, които предлагаха екскурзии в дванайсет града за десет дни. Още от времето на първото му пътуване винаги му се бе искало да поостане там, където кацаше. Имаше нужда „да мине отново“ през мястото, за да може да го регистрира с очите си, със слуха си, с краката си и в ума си. Същото усещане изпитваше и към думите на Лаура: не му беше достатъчно да прочете само веднъж писмата й. Имаше нужда да се връща към тях, да подбира онова, което му се струва най-важно или най-силно, или просто което го вълнуваше най-много.

Трябва да се отдалечим от илюзията, за да видим човека, който е пред нас.

Болката от това да оставим илюзиите настрана и да приемем действителността.

Има реалност и пред нея илюзиите изчезват.

Отказвам и да продължавам сама този проект, за който някога мечтаехме заедно.

Ще стане или не, когато му дойде времето.

Мисля, че е възможно да се учим от трудностите.

Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен.

Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.

Замисли се за двете метафори, които толкова му бяха харесали: за живота като сърфист или като машинист в метро, както и че всеки човек е режисьор на собствения си живот. След това се зачете в разказа за мъжа от проведения терапевтичен сеанс:

„Работихме с един мъж на трийсет години, току-що скъсал с жена, която го бе отхвърлила. Той говореше за болката от загубата на илюзията, която си бе изградил около тази жена.“

Много неща в него самия го караха да се чувства съпричастен с този пациент от групата. Той също прекъсваше връзките си винаги, когато чувстваше, че партньорката му го отхвърля. Той също беше изпитвал стотици пъти болката от загубата на илюзиите, вложени в дадена връзка.

Но имаше нещо в последното изречение, което според него някак не се връзваше…

„Истинската му болка се състои в това да приеме, че е позволил да бъде лъган.“

Това ли бе истинската болка при връзките: да приемем действителността, че позволяваме да ни лъжат? Нима той бе позволил да го лъжат? Съществува ли възможността „да позволим да ни лъжат“? При всички случаи, как го бяха лъгали жените, с които е бил? Не са ли били такива, каквито си ги бе представял, желал, мечтал или търсил?

Както казваше Лаура: „Когато влюбването премине, няма друг начин, освен да се изправим пред истинската същност на другия“.

Беше трудно. Трябваше да помисли за това: любов, връзка, илюзия, разочарование, лъжа…

Накрая се спря на следната фраза:

„… много ми е трудно да продължавам, без да мога да разчитам на думите ти.“

Беше очевидно, че Лаура няма да приеме да продължи да пише сама. Тя настояваше, напълно основателно, за съдействието на Фреди.

Онова, което Роберто знаеше за психологията на двойките, бе научил благодарение на горчивия си опит от многото провалени връзки и от времето, когато се беше подлагал на терапия. Спомняше си за отделни идеи от поведенческата психология, с които се бе запознал, докато следваше маркетинг, както и за разни понятия, на които се бе натъквал при прочита на някои книги, тласкан единствено от любопитство. Даде си сметка, че тези „знания“ нямаше да са достатъчни, за да поддържа електронния разговор с Лаура по темата за двойките.