Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Трябваха ми години, за да приема, че Карлос не обича реката, колкото я обичам аз. Повечето хора се карат, защото единият иска да убеди другия, че неговото мнение е правилното. Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.

Мисля, че хората имат нужда от одобрението на другия, за да се чувстват уверени в това, което мислят или чувстват. Би било прекрасно да можем да кажем: «Това за мен е добро, макар че на всички им харесва нещо друго», и наистина да го вярваме — да не се налага да търсим одобрението на другия, а да приемаме различието.

Няма един-единствен начин на живот. Всеки човек е режисьор на собствения си живот. Всяка двойка трябва да режисира съвместното си съществуване.

Когато човек подхожда с отворено съзнание, животът си тече. Чудесно е всичко, което става, когато се хвърлим в авантюрата на живота, когато тръгнем «по пътя на героя». Конфликтите се превръщат в нещо вълнуващо, в авантюра по пътя към себеоткриването.

Няма ли да ти е скучно да знаеш всичко, което искаш да ти се случи? То е същото като да бъдеш сам: няма магия.

Както казва моят приятел Луис Халфен: «Може да живеем така, сякаш сме машинисти в метрото: знаем точно къде отиваме и какъв е маршрутът. Или да живеем като сърфисти: следвайки вълната». Предлагам ти да следваме вълните. Ще се забавляваме, а това също е важно.

Виждаш ли? Писмата ти ме вдъхновяват да продължавам да пиша.

Целувки.

Роберто прочете писмото и изпита същото нетърпение, за което Лаура казваше, че я тласка да пише.

Без да се замисля за това какво би отговорил Фреди, на един дъх напечата и изпрати следното писмо.

„Здравей, Лаура,

Получих писмото ти.

Как само ми хареса метафората за сърфиста и машиниста в метрото!

Мисля, че тази идея е много важна. Животът е непредсказуемо деликатно равновесие и трябва не само да се оставим на вълната да ни води, но и да разберем, че не всички вълни служат за сърфиране. Метафората приляга на всичко, за което е ставало дума: за да караме сърф, трябва да сме готови за среща с непредвидимото (никой не знае как ще дойде вълната). Всичко е смесица от талант и тренировка. Никой не се ражда научен да го прави и е крайно необходимо да сме готови да поемем риска да цамбурнем няколко пъти във водата или да претърпим контузия, в резултат на което ще получим някоя и друга синина и ще се научим да посрещаме следващата вълна.

Истина е. Не са достатъчни мечтите, не е достатъчна фантазията, не са достатъчни илюзиите, нито желанието и проектите… Обаче без тях няма път.

Изпращам ти няколко идеи, върху които работя от известно време.

Мисля, че всички наши последователни действия започват като мечта — това е нещо, което най-общо наричаме «фантазия» и което се изразява така:

«Колко хубаво би било…»

«Колко невероятно би се оказало…»

«Би било чудесно…»

Ако се сдобием с тази фантазия и я изпробваме, все едно е дреха, фантазията се превръща в илюзия:

«Как би ми се искало…»

«Много бих се радвал да…»

«Би било прекрасно, ако някой ден можех…»

Ако позволя на тази илюзия да се загнезди в мен, ако я поливам и я оставя да порасне, един ден илюзията се превръща в желание:

«Бих желал да съм в…»

«Това, което най-много искам, е…»

«Наистина искам…»

Когато стигна до това място, може би ще успея да си представя, че съм осъществил това желание, че съм го превърнал в действителност. В този момент желанието се превръща в проект:

«Ще го направя…»

«В даден момент…»

«Скоро аз…»

Оттук нататък остава само да изготвя плана, тактиката или стратегията, които ще ми позволят да се превърна във фантастичен магьосник, способен да материализира мечтата ми.

Забележи: до този момент не съм помръднал пръста си. Въпреки че всичките ми действия са само в съзнанието ми, в мен се случиха толкова много неща само докато фантазирах.

Ще ми кажеш, че това не е достатъчно. Наистина, много пъти не е достатъчно. Нужно е плановете да се осъществят, а грешките — да се поправят.

Нужно е да си облечеш банския, да вземеш дъската за сърфиране на общите ни проекти, да се гмурнеш в живота и внимателно да изчакаш вълната на действителността, за да я яхнеш и да сърфираш до вълшебния плаж на удовлетворението.

Целувки.

Роберто прочете написаното. Беше доволен. Въпреки че всичко бе само мимолетна игра, тази игра го бе стимулирала да учи, да чете и да мисли така, както много рядко го беше правил преди. До този момент не знаеше, че е способен да пише за чувствата си толкова свободно.