Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Седна пред клавиатурата с чаша кафе и започна да съчинява отговора си.

„Лаура,

Аз също имах усещането, че си се променила. Но за разлика от теб, аз не смятам, че това ще попречи на нашия проект. В крайна сметка, нали ние поддържаме тезата, че предсказуемите отговори помрачават бъдещето на връзката? Нима не казваме винаги, че точно способността за промяна у другия прави всяка среща прекрасна? Не мислиш ли, че не друго, а непредсказуемите обрати между нас двамата превръщат тази връзка в магия? Магия, да. Магия!

Като че ли не съм напълно съгласен с това, което казваш за «изоставянето на илюзиите». Свързвам го с магията, защото вярвам, че — както казва моят приятел Норби — магията съществува. Тя съществува истински всеки път, когато дадена илюзия се превърне в осезаема (и с наша помощ) действителност.

Мисля, ще се съгласиш, че с нас става същото, както с всяка друга двойка: нуждаем се от малко магия, която ще получим само ако сме способни да се изненадаме от това, че днес пътищата ни се пресичат на място, различно от вчерашното, и в тази изненада няма страх, няма стъписване, а има пробуждане на свежото любопитство вместо на несигурността от непознатото. Мисля, ще се съгласиш с мен, че само ако приемем действителността такава, каквато е, ще сме способни да я променим. Ще направим фантазията възможна и само така ще можем да се насладим на споделената мечта, била тя свързана със семейството, с пътуване, връзка или написването на книга.“

При всички случаи, както казва Амброуз Биърс:

„Ако искаш сънищата ти да се превърнат в действителност, събуди се“.

„Изпращам ти хиляди целувки.

Отговорът на Лаура му донесе радостта, че той също бе превърнал една фантазия в действителност: фантазията Лаура да продължи да пише.

„Скъпи Фреди,

Изненадваш ме! Винаги ме изненадваш! Дали си същият Фреди, когото познавам? И нещо повече, дали аз съм същата Лаура, с която някога реши да напишеш книга? Сигурно не.

Въпреки всичко, когато магията е налице, има среща. Или тъкмо обратното — когато има среща, магията е налице… Запленена съм от магията, магията на срещата. Колко невероятно!

Сядам пред компютъра и думите ти ми вдъхват увереност. Възможността да продължа проекта и фактът, че не се налага да се откажа от мечтата си, предизвикват у мен — по вълшебен начин — желание отново да пиша.

Харесва ми думата «магия», в нея има вълшебство. Откакто пристигнах в кабинета, се опитвам да намеря един час свободно време, за да пиша отново.

Има нещо, което казваш и което ми се струва много вярно: това, което става с нас, е магия. Чувствам, че енергията, която ме тласка да пиша, избликва някъде вътре в мен, няма по-добро сравнение. Винаги съм мислела, че макар и думите да са еднакви, значението им е различно, когато излизат от душата.

Нека въведем малко ред в идеите си: не само че няма двойки без конфликти, а именно конфликтите правят близостта с другия толкова привлекателна. Различията я правят дори още по-привлекателна (но точно те пораждат конфликтите).

Понякога се сърдя, че Карлос е толкова отстъпчив с всички, но мисля също така, че ако не беше такъв и с мен, нещата между нас нямаше да се получат. Той е такъв както с мен, така и с всички. Би било нелепо да искам да бъде такъв само към мен, но не и към останалите, защото такава е неговата същност.

Мисля, че е възможно да се учим от трудностите. Това е начин да възприемаме света, да наблюдаваме какво става и да видим как се справяме със ситуацията. Казвам, че е начин да възприемаме света, защото е съвсем различно да имаме предварително начертан план, вместо да оставим живота да си тече. Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен. Съвсем различно е, ако се постараем да видим какво се случва и да решим как да действаме в съответствие с хода на събитията.

Много терзания и депресии възникват в резултат на предварително изградени идеи за това какво искаме да постигнем, а когато планът не се изпълни, се разочароваме. Когато не действаш според моите очаквания, не те обичам. А всъщност не е така. Животът се изживява по-пълноценно, ако следваме техниката на сърфиста: вълните са тези, които чертаят пътя, а не намерението ни къде искаме да стигнем. По-добре е да откриваме пътя според препятствията, които срещаме.

Каква утеха настъпва в мига, в който най-после можеш да кажеш: това е, което мога да правя, това е добро за мен. Няма модел на живота: това, което харесвам аз, теб не те привлича, но всичко е наред. Защо трябва да те убеждавам, че съзерцаването на реката е по-забавно от сърфирането в интернет? Ти си остани с компютъра, а аз ще отида да се пързалям на реката. Ще се видим после.