Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

„МОЛЯ, НЕ МИ ИЗПРАЩАЙТЕ ПОВЕЧЕ ИМЕЙЛИ!“

Алфредо сигурно се бе абонирал многократно, а той непрекъснато изтриваше съобщенията. Беше почти забавно.

Но усмивката, която бе започнала да се появява на устните му, изчезна бързо: щом имаха общ адрес, Алфредо също получаваше писмата, адресирани до него.

Сега разбра защо никога не му изпращаха книгите и дисковете, които купуваше по интернет. Разбира се, когато компанията, която ги продаваше, искаше потвърждение на заявката, Алфредо отхвърляше покупката. Ама че к… син!

Но в такъв случай писмата на Лаура сигурно са били получени и от Алфредо. Отново надвисваше заплахата, че всичко ще бъде разкрито. Разтреперан, огледа списъка с новите съобщения с желанието за първи път да няма нищо от Лаура.

Но имаше. Не едно, а две писма.

„Скъпи Фреди,

Трябва да осъзнаем, че подобно на това, което се случва с нашите пациенти, ние не оставаме същите завинаги. Според мен този стремеж да продължаваме да бъдем същите не само че не ни помага да се срещнем, а по-скоро ни пречи.

Идеята има отношение към онова, което ти казах за идентичността. Мислих много по този въпрос.

Въз основа на разочарованията, произтичащи от възпитанието, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители.

Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов.

Затова, когато установим интимна връзка, искаме другият да потвърди нашата компенсаторна идентичност и в същото време се страхуваме, че околните могат да видят несъвършената ни същност, че ще разберат, че не сме такива, каквито се показваме, и следователно не заслужаваме любовта им.

Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия.

Все повече се убеждавам, че идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея.

Търсим интензивността на срещата, но когато тя се прояви, се плашим, губим почва под краката си. И все пак е много трудно да не се стремим към нея, тъй като усещаме, че няма нищо по-полезно от една истинска среща, без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Но също така чувстваме интуитивно, че рискът да пострадаме има много висока цена.

Мисля, че толкова силно се страхуваме да се отдадем и да се слеем с другия, че сме готови да го направим само частично, както правят пациентите ни. Това е опит да се защитим от двете големи чудовища: отхвърлянето и изоставянето.

Много е тежко, когато искаме да сме с някого, а него го няма. Може би усилието се изразява в това да престанем да се страхуваме от отдаването. Струва ми се, че пътят е дълъг и труден, но в крайна сметка това е пътят на живота.

Нямам отговори; изпълнена съм с въпроси. Мисля, че само можем да помогнем на пациентите да извървят този път отговорно и със съзнанието какъв е залогът за тях. Нашата задача е да ги научим да наблюдават задълбочено ситуацията, което не е просто въпрос на чувства, а на нещо много повече.

Струва ми се невероятен страхът пред отдаването.

Струва ми се невероятна реакцията ни, за да избегнем срещата.

Струва ми се невероятно как забъркваме конфликти и се дистанцираме.

Струва ми се невероятно как заблуждаваме себе си и другите.

Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност.

Не казвам, че това е лошо — все пак не можем да живеем като открита рана. Работата е там, че когато живеем в плен на една-единствена идентичност, рано или късно ни става скучно или тягостно.

Интензивността привлича и причинява болка: търсим я, но не можем да я търпим, казва приятелката ми Ренате.