Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Каква дилема.

Пак казвам: нямам отговори.

Единствено можем да поставим въпроса… А това води до още повече въпроси.

Може би трябва да приемем мисълта, че нито в книгата, нито извън нея можем да дадем отговори, а по-скоро въпроси, които да помагат на хората да осмислят живота си.

„Фреди,

Не мога да престана да мисля за думата «загадка».

Има хора, с които мога да съм напълно открита, и други, които ме карат да се затварям в себе си. Какво става?

Смятам, че отчасти това «просто се случва» и че отчасти аз съм тази, която решава да се разкрие или не пред определен човек в един или друг момент.

Около нас винаги витае страхът от отдаването, от страданието, от загубата на стабилност и на всичко, което сме постигнали с изграждането на нашата идентичност.

Интересува ме въпросът за химията с другия, може би защото загадката се крие точно там.

Така например ме впечатлява обстоятелството, че е възможно в даден момент да погледнем един човек и да го отхвърлим, но след миг или два, когато го погледнем с други очи, с изненада да установим, че го обичаме.

Това е свързано с темата за предполагаемата идентичност, която сме обсъждали… В това се състои парадоксът на любовната връзка: през цялото време сме други, а другият… Другият също е друг.

Идеята ни е да приемем това и да наблюдаваме в кой ден срещата се осъществява и в кой ден не се получава; да приемем тази динамика на връзката като нещо естествено, без да храним други очаквания, нито да изискваме от себе си винаги да чувстваме едно и също. Да приемем с радост движението на емоциите и естествено, да приемем същото поведение и у другия. Да си позволим да изживеем тайнството на връзката, както се казва в стихотворението, което веднъж ти прочетох в едно кафене:

Мисля, че тази динамика на реалното въздейства и върху личността. Имам предвид «съществуването на двойката» и «съществуването» на всеки един от участниците в нея. Личността е средство, чрез което се осъществяваме; когато се разтвори, успяваме да уловим същността си.

Личността може да се оприличи като една част от човека, на която се приписва стойността на цялото. Важно е да осъзнаем, че сме човешки същества, а не бива да се отъждествяваме само с настоящата си позиция.

Умът ни има способността да ни дефинира по определен начин, сякаш като сме такива или онакива, няма как да бъдем други. Точно този механизъм пречи на нашата цялост.

Приемаме за даденост, че сме азът, създаден от нашия ум, а не забелязваме, че този аз се е формирал в миналото, че неговите корени са там и че е лоялен към неща, които са се случили тогава — донякъде изкривени факти и спомени, които подхранваме и се опитваме да запазим или да скрием. В резултат от това не можем да присъстваме в настоящето с цялото си същество, защото сме обвързани с неща от миналото, които са били определящи за създаването на нашата идентичност.

С всяка своя частица структурираният аз оказва съпротива на безусловното присъствие.

Усилията ни трябва да са насочени към това да пренасочим лоялността си от изградения аз, от обичайния аз, към онова разширено съзнание, което можем да наречем «нашата истинска природа», намираща се извън бариерите на така създадения аз и която не може да бъде удържана от тях.

Трябва да сме готови да се отдалечим от личността си, за да позволим да загуби силата си, да й благодарим, че ни е помогнала да оцелеем досега, но да приемем, че тя вече не ни служи.

Свикнали сме да живеем с нея — не знаем какво ще почувстваме, когато се освободим от задръжките на нашата идентичност. Страхуваме се и е много трудно да проникнем в тъмните страни на същността си и да се разделим със старата позната самоличност. Даването и получаването на любов се превръща в много мъчна задача, ако не сме решени да се разделим с досегашната си структура. Това не означава, че можем да вземем решението да изоставим старата си идентичност и веднага да установим контакт с истинската си същност. Ако беше толкова лесно, всички щяха да го направят, защото всички търсим любов. По различни начини всички искаме да обичаме и да бъдем обичани, приемани и уважавани.

Не става дума да се освободим от вече изградения си аз, нито да го разрушим. Дори не е необходимо да го критикуваме или да го осъждаме по какъвто и да било начин. Би било грешка да го правим, тъй като този аз представлява стъпка по пътя ни. Той е имал и все още има определена функция.