Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Неговата територия, неговият дом, неговият компютър, неговите мисли, неговите чувства. Лаура, Лаура, Лаура…

Как беше възможно да се влюби в някого, когото не познаваше?

Лаура…

Имаше ли нещо между Фреди и нея? Били са заедно в Кливланд…

Лаура…

Роберто помнеше атмосферата на конференциите по маркетинг — навсякъде прехвърчаха искри. Тези по психология сигурно не бяха по-различни.

Лаура.

Въпреки че мнението му за психолозите не беше много високо в това отношение (както и в други), отдавна знаеше, че славата им на „хора без задръжки“ несъмнено се дължеше на въображението на хората, които се подлагаха на психоанализа в цял свят.

Лаура.

Отново не можеше да избие от главата си мисълта за Лаура. Отново не искаше да избие от главата си мисълта за Лаура.

Включи компютъра и започна да търси файловете, в които бе запазил писмата от Лаура. Искаше пак да прочете онова, в което преди известно време му беше писала за влюбването. След миг го намери и отбеляза някои фрази в бележника си.

„Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.“

„Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.“

„Другият е просто сбор от най-положителните страни на страстно влюбения, проектирани върху партньора.“

„В началото влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме това, което чувстваме.“

Сигурно беше истина…

И какво от това? Трябва ли да се лишим от прекрасното усещане, че сме влюбени, само защото то ще приключи сравнително скоро? Трябва ли да отхвърлим страстта и да я заменим с благоразумния (а защо не и абсурден) интелектуален анализ на психолозите по света?

Във всеки случай той бе на диаметрално противоположното мнение: мимолетността на влюбването е сериозна причина да му се наслаждаваме колкото се може повече.

Лаура…

Какво ли правеше?

Работеше ли в почивния ден?

Може би имаше спешен сеанс с пациент?

Дали събираше материали за книгата?

Или тичаше покрай реката?

Или пишеше писмо за него?

За него?

Спомни си, че писмата на Лаура не бяха за него… Бяха за Фреди. При тази мисъл го обзе безпокойство.

Отвори електронната си поща.

Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.

audimet@usa.com. Относно: приемане на рекламно предложение.

Браво!

ioschua@aol.com. Относно: чакам новини.

Трябваше да се заеме още днес.

intermedical@system.net. Относно: отговор на искането ви.

Отвори третото:

„Уважаеми г-н Даей,

Съжаляваме за закъснението, с което ви изпращаме този отговор. Както знаете, съветът е зает с разглеждането на стотици случаи и всяка преписка се обсъжда и решава по строго определен ред на получаване.

Радваме се да ви съобщим, че решихме да придвижим молбата ви и очакваме вашето потвърждение, за да изберем необходимите начини за конкретното й изпълнение.

С уважение:

Значи това е презимето му — Даей…

Роберто остана дълго време загледан в екрана. После вдигна поглед към отражението си в огледалото, окачено на страничната стена. На лицето му се бе изписало изражение на палав хлапак. Усмихна се и очите му заблестяха лукаво.

Натисна бутона „Отговор до подателя“.

„Господин д-р Фариас,

След дълго очакване и настояване получих закъснялото потвърждение за приемането на молбата ми.

Смятам, че не греша, като твърдя, че светът, в който живеем, не може да продължи да търпи анахроничната бюрокрация на съветите, бавещи важните решения.

Вярвам, че е мое морално задължение да изразя възмущението си и да остана верен на принципите си. Затова бих искал да ви уведомя, че отхвърлям известието ви и оттеглям молбата си, която подадох преди време.

Надявам се това мое решение да послужи като предупредителен сигнал към институцията, която ръководите.

Натисна „Изпращане“ и после изтри полученото съобщение от Фариас. Никой никога нямаше да разбере за станалото.

Когато стигна до четвъртото съобщение и видя, че е от Лаура, не можа да реши дали се радва на самото писмо или на порочното удоволствие от извършената злина.

„Скъпи Фреди,

Имаш право да се съмняваш в способността на хората да обичат, въпреки че аз винаги я свързвам с известна несигурност, а оттам — нуждата от увереност, сигурност и контрол.