Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

За съжаление, когато стигнем до този етап, нямаме друг изход, освен да се впуснем в борбата за власт и в ревността.

От своя страна, аз съм все по-убедена, че проблемите с контрола се дължат почти единствено на неспособността да обичаме.

Хората мислят, че обичат, но в действителност са се вкопчили в нуждата си да притежават другия. Сякаш казват: «Обичам те, докато си до мен, но ако си отидеш, сигурно ще те намразя».

Това не може да е любов.

Любовта преминава през възможността да мислим за това, от което се нуждае другият, да сме доволни, ако другият е добре, като всичко това въобще не зависи от неговото присъствие.

Една пациентка сподели, че не понася съпругът й да се среща с приятелите си и че ако той наистина я обича, трябва да избере да излиза винаги с нея. Няма нищо по-абсурдно от това.

Смятам, че ако тя наистина обичаше мъжа си, щеше да се радва от мисълта, че излизането с приятели му доставя удоволствие.

Опитах се да й покажа, че това, което изпитва, е по-скоро необходимост да притежава другия, отколкото любов, и тя се обиди.

В нашата култура съществува известно объркване по този въпрос. Не е прието да обичаме много партньора си и същевременно да се радваме на срещите с други хора.

Винаги се тръгва от погрешната идея, че подходящият човек може и трябва да ми даде всичко, от което се нуждая.

В групите за обучение на терапевти на двойки, които ръководя, изследваме тази тема и се опитваме да предвидим какво ще стане с връзките в бъдеще. Едно от предположенията ни е, че връзката като такава ще претърпи развитие. Виждаме, че начинът, по който двойката е поставена днес, не функционира.

Приятелят ми Норберто казваше, че е сигурен как в бъдеще ще става все по-приемливо да имаме интимни връзки с няколко души. В крайна сметка ще приемем очевидното: че наистина можем да обичаме няколко души едновременно, макар връзката ни с тях да се осъществява по различни начини.

Ние, терапевтите, знаем как се проявяват влюбените при така наречените моногамни връзки днес. Вероятно читателите ни ще се ужасят, като прочетат това, но въпросът не е да решим дали е добро или лошо. Само описвам това, което виждам, което се случва в действителност, независимо от онова, което искаме да се случва.

Защо не започнем да променяме мисленето и да утвърждаваме това, което се случва, вместо да се опитваме да крепим невъзможни връзки?

Защо не работим върху патологичната си необходимост да притежаваме, вместо да създаваме сложни методи за контрол върху партньора?

Защо не излекуваме нездравата си ревност, вместо да преследваме другия с извинението колко много ще страдаме, ако го загубим?

Мисля, че говоря от името на двама ни, когато казвам, че ревността винаги (ВИНАГИ!) е невротичен симптом, проява на най-тъмните ни страни.

Да ревнувам — означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга «Речникът на дявола» 17 17 Биърс, Амброуз, «Речникът на дявола», С.: Фама, 2004 : «Да ревнуваш — означава да се страхуваш да загубиш някого, когото — ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш — не си е заслужавало труда да запазиш».

Трябва да полагам повече усилия, за да получа връзката, която желая да имам с любимия човек, вместо да цензурирам и контролирам останалите му връзки.

Освен това, важно е да се науча да давам свобода на другия. Убежденията ми налагат да се боря срещу тези, които съветват да се вкопчваме във връзката. Връзките продължават толкова време, колкото трябва да продължат, тоест, докато предполагат развитие и за двамата — понякога няколко седмици, друг път цял живот.

Да бъдем винаги готови да оставим другия да си тръгне е единствената възможност да поддържаме вечно обновяваща се връзка.

Колко пъти оставяхме проекта за книгата? И ето, сега го осъществяваме… Сега сме все по-близо до публикуването й.

Ревност!

Точно така, ревнуваше. Ревнуваше от Фреди, от Карлос, от пациентите на Лаура, от децата й, от всички.

Ревнуваше. Каква глупост!

Да, глупост, невроза или болест. Ревнуваше.

Роберто си каза, че този път нямаше да се съгласи с Лаура. Какви бяха тези абсурдни идеи за отворената връзка? Поради каква причина трябваше да приеме правото на оня идиот да има връзка с Лаура?

Не беше справедливо Алфредо да продължава да получава похвалите и писмата, които не заслужаваше. В крайна сметка, ако не беше Роберто, Лаура отдавна щеше да е изоставила проекта.