Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Понякога различията между структура и същност не са толкова очевидни, но винаги са важни. Структурата се основава на миналото, докато същността е винаги настояща.

Структурата е реактивна, а същността е отворена и нереактивна.

Структурата е свързана с опит да се направи нещо, с усилие. Тъкмо обратното — в същността няма усилие, при нея не се прави нищо.

Структурата винаги гледа, изисква или се нуждае от нещо, вечно неудовлетворена и незавършена. Същността е удовлетворение, няма нужда от нищо.

Структурата гледа навън. Същността се утвърждава вътре в себе си.

Уелуд ни приканва да се откъснем от идеята за структурирания аз и да се свържем с празнотата, вместо да се опитваме да я запълним с фалшива идентичност.

Но усещането за празнота се изживява като сериозна заплаха за структурата ни. Всъщност целият замисъл на идентичността е да бъдем защитени, за да не чувстваме тази заплаха.

Умът не може да улови празнотата. Умът обгражда черната дупка на празнотата с истории. Азът изгражда бариера и всичко извън нея ни се струва опасно.

Структурираният аз превръща това основано на страха поведение в жизнена потребност, като в крайна сметка успява да накара живота ни да кръжи неспирно около опасността, която се крие в празнотата.

Мисля, че ще живеем много по-пълноценно, ако се осмелим да осъзнаем, че не сме непременно длъжни да знаем във всеки един момент кои сме и че няма защо да потвърждаваме точно и с подробности какво може да се очаква от нас.

Трябва да разберем, че можем (и може би трябва) да се устремим към изживяването на това, което идва, без да се обвързваме с аза, който ни ограничава до няколко познати отговора.

Тези идеи биха ни помогнали да поддържаме връзката, защото ни позволяват да се избавим от стари задръжки и най-вече защото освобождават и нашите спътници в живота от собствените им ограничения.

Надявам се да съм те изненадала с тези разсъждения.

Роберто си помисли, че трябва да разреши въпроса със своята идентичност. Както и да го погледнеше, участваше в една измама. Защо не можеше да общува с Лаура от позицията на собствената си личност? Трябваше да помисли върху това. Засега всичко изглеждаше наред… Все още. Ако действаше бързо, щеше да избегне катастрофата.

Копира съобщението на Алфредо в своя компютър, след което го изтри от сървъра. Ако Алфредо не получеше съобщението, че писмото му не е било доставено, нямаше да има причина да го изпраща отново.

Това обаче не отстраняваше опасността от бъдещи усложнения.

Следователно решението бе да отстрани Алфредо. Но как да блокира писмата му до Лаура? Фреди имаше адреса й и можеше да й пише, когато поиска… Освен ако…

Роберто влезе в сървъра на hotmail.com, където се предлагат електронни адреси. Регистрира се като trebor (което беше името му, прочетено отзад напред) и получи нова пощенска кутия.

Предприетият ход подлагаше морала му на още по-сериозно съмнение, но той не изглеждаше особено притеснен от това.

Влезе в сайта и написа ново писмо, адресирано до rofrago@yahoo.com .

„Скъпи Фреди,

Радвам се да чуя, че си отново сред нас. Хубаво е да знам, че си близо след това (по думите ти) дълго отсъствие.

Дано този път се изпълни обещанието ти да си по-деен. Мисля, че ти изпратих копия на първите писма, за да те накарам да отговориш от позицията на изминатия път (и както се вижда, било е от полза).

Във всеки случай, обърни внимание на следното: не ми пиши повече на този адрес.

Реших да регистрирам свой собствен адрес за книгата и да се откажа от първия, защото той ме свързва с друго време, с друга ситуация и с една действителност, която вече не е актуална. Струва ми се, че е време да престана да използвам адреса на бившия ми съпруг като свой собствен. Ти какво мислиш?

Знам колко си разсеян, така че си го запиши, защото няма да отварям повече предишния имейл. Новият адрес е: trebor@hotmail.com.

Надявам се скоро да получа вести от теб, както те бях помолила в предишното писмо.

Целувки:

Лаура

«P.S. Не забравяй да смениш адреса ми в бележника си. До скоро.»

Придвижи стрелката до «Записване», за да архивира копие от изпратеното съобщение, и кликна върху бутона за изпращане. «Готово», помисли си Роберто.

Всичко беше под контрол. Алфредо можеше да пише каквото си иска и той щеше да реши дали да го препрати, да го цензурира, да го промени или да не му обърне внимание.

Благодарение на ВППВП Алфредо можеше да получава същата информация като него, но поне отсега нататък щеше да остане извън прякото общуване с Лаура.