Майкъл Скот - Некромантът

— Двамата имаме общо над хилядолетие знания — напомни му меко Пернел. — Ще използваме умовете си; това е достатъчно.

Вратата се отвори и Прометей влезе отново в стаята.

— Нитен и Ифа отидоха със Софи. Дадох им кола — каза той. — Но ще им трябват два часа и половина, може би три, за да стигнат до града.

— Три часа? — Пернел погледна към Никола. — Може ли Дий да научи Джош на нещо от некромантията за толкова време?

— Снощи Джош научи Огнена магия за два часа…

— Той усвои само основите. Но ще му трябва цял живот, за да се усъвършенства — каза Прометей.

— А и кой знае на какво е способен Дий — добави Никола. — Изобщо не проумявам как е стигнал от Лондон дотук.

— Обявили са го за утлага — рече Древния. — Вестта се разнесе из Сенкоцарствата вчера. Собствените му господари са обявили огромна цена за главата му.

— Искат го мъртъв, така ли? — Никола бе потресен.

В смеха на Прометей имаше само съжаление.

— Първо го искат жив.

Алхимика се облегна в скърцащия кухненски стол и потърка лицето си с ръце.

— Но това променя всичко — каза той. — Щом Дий вече не работи за Тъмните древни, за какво му е Джош? Защо ще иска да го обучи на некромантия?

Прометей се отдръпна от вратата.

— Дий явно си има собствени планове — каза той.

— Дий и Деър — напомни му Пернел. — Опасна комбинация.

— А сега и Джош — прошепна Никола. — Златен близнак, обучен на Водна и Огнена магия.

Прометей дръпна един стол, завъртя го и го възседна наобратно. Столът изскърца застрашително под тежестта му.

Никола се вгледа в лицето на Древния с присвити очи.

— Какво ще стане, ако чисто златен близнак, владеещ Водна и Огнена магия, бъде обучен на некромантия?

Прометей поклати глава.

— Доколкото знам, това не се е случвало никога преди. Могъща комбинация е, но истинският потенциал се крие в силата на неговата аура. Момчето е необикновено могъщо… просто още не го осъзнава.

— Дий обаче го осъзнава — промърмори Никола.

— Значи Джош е по-могъщ от Дий? — попита Пернел.

— Да, така мисля. Много по-могъщ — потвърди Прометей. — Само дето не е обучен.

— Некромантията служи за съживяване на мъртвите, а със силата на Джош… — започна бавно Пернел.

Никола довърши мисълта й.

— Тогава кого — или какво — иска Дий да съживи? — Той постави длан върху кристалния череп. — Само ако можехме да видим какво се случва… — Бледа зелена светлина трепна дълбоко в черепа, а после угасна.

Пернел сложи ръката си върху тази на своя съпруг. Бели искрици запълзяха по пръстите й, преминаха през набръчканата плът на Фламел и попиха в кристала. В очните орбити запулсира бяла светлина с лек зеленикав оттенък. После помръкна.

— Не сме достатъчно силни. — Никола се отпусна обратно в стола, макар че Пернел продължи да притиска ръката си към кристала.

— Защо донесохте това зло нещо? — попита Прометей.

— Смятахме да го използваме, за да се опитаме да контролираме чудовищата на Алкатраз — обясни Пернел. — Ареоп-Енап още е на острова. Помислих си, че ако можем да гледаме през очите на Стария паяк, ще успеем да насъскаме създанията едно срещу друго. Много от тях са естествени врагове. Реших, че така бихме могли да спечелим малко време, докато Софи и Джош бъдат напълно обучени.

— Добър план — съгласи се Прометей. — Но трябва да подхраните черепа с аурите си.

— По-скоро разчитахме Софи и Джош да ни помогнат.

Древния ги изгледа един след друг.

— Нали осъзнавате, че докато захранвате черепа, той ви изсмуква, поглъща аурите ви, спомените ви, чувствата ви — рече той бавно. — Тези черепи са истински вампири. Близнаците са млади; процесът би съкратил живота им с няколко години, но щяха да оцелеят. Само че вие, в сегашното ви състояние, няма да оцелеете.

— Цял живот сме се борили за опазването на човешката раса — каза тихо Пернел. — Не можем да спрем сега. Ще се борим до последния си дъх, за да я защитим от Тъмните древни.

— Ще платите висока цена.

— Всичко си има цена — рече простичко Никола. — И понякога тя си струва да бъде платена. — Той си пое дълбоко дъх и погледна към Древния. — Ти например си платил тежка цена за това, че даде живот на хората.

Прометей кимна.

— Някога съжалил ли си?

— Нито за миг. — Древния се втренчи в черепа. — Нито за един-единствен миг — каза той тихо, а после се усмихна горчиво. — Сестра ми ги наричаше кристални библиотеки. Даже подозираше, че те може да носят частична вина за изчезването на расата на Архонтите, и затова унищожи толкова от тях, колкото успя да намери. Казваше, че някои знания не бива да бъдат предавани. И постоянно ми повтаряше един съвет: Древните никога, ама никога не бива да докосват черепите.