Майкъл Скот - Некромантът

— Знаеш къде си: в Сан Франциско, точно под кулата „Койт“, в офисите на моята компания „Енох Ентърпрайзис“.

Кларент трепереше в хватката на Джош. Около ръцете му до лактите се бяха образували златни ръкавици, но металът по дланите и пръстите му, където стискаше меча, бе оцветен в ръждивочервено.

— Благодаря ти, че дойде — продължи Дий, усмихвайки се, като че ли всичко това бе нещо съвсем обикновено. Извърна се леко назад. — Това е госпожица Вирджиния Деър.

Жената кимна, но не се усмихна. Джош забеляза, че тя държи в ръката си дървена пръчка — приличаше на флейта.

— Госпожица Деър, също като мен, е безсмъртна. — Дий побърза да се обърне към Джош. — Как мислиш, на теб това би ли ти харесало? Искаш ли да станеш безсмъртен?

Джош премигна изненадано. Докато слушаше Никола, а после Скатах и Ифа да говорят за безсмъртието, той смътно се бе чудил какво ли ще е да живее вечно, но никога не бе мислил сериозно върху това.

— Не съм сигурен — каза.

— Аз не мога да те направя безсмъртен, нито пък Вирджиния, но познаваме Древни, които биха могли да ти дадат този дар — продължи Дий. — Всъщност Марс вероятно би те направил безсмъртен, ако го помолиш.

Вече напълно объркан от странната ситуация, Джош премести поглед от Магьосника към жената.

— Не съм сигурен, че…

— Прекалено е млад, за да става безсмъртен — каза рязко Вирджиния. — Още е момче. Ще си остане момче завинаги. Попитай го пак след пет години.

Дий се усмихна. Сивите му очи блестяха.

— След пет години. Да, каква добра идея! Тогава ще ти поставим този въпрос. Помисли си — каза той нехайно. — Да бъдеш вечно на двайсет и една.

— Искам да си вървя — каза Джош и се огледа за изхода.

— Разбира се. — Магьосника посочи с ръката, в която държеше Сборника. — Ей там има асансьор, а в ъгъла — стълбище.

Джош премигна изненадано.

— И мога да си тръгна просто така? — попита той.

— Разбира се. — Дий се изсмя. — Джош, аз не съм твой враг. Никога не съм бил твой враг. При последната ни среща ти казах кои са семейство Фламел — или по-точно какви са. Нали?

Джош кимна и бавно сведе меча.

— Ти си прекарал с тях колко — седмица? Предполагам, че сам си открил някои неособено приятни неща за тях. — Джош кимна отново. — А въпросът, разбира се, е: за какво още са те лъгали?

— Научихме за другите близнаци — призна Джош. Отново усети голямата разлика между Дий и Фламел. Алхимика винаги му говореше отвисоко; Магьосника разговаряше с него като с равен.

— Казаха ли ти колко са били?

Джош поклати глава.

— Останах с впечатлението, че е имало около десетина.

Дий поклати глава.

— Стотици — каза той. — Или поне за толкова знаем. Когато не успееха да намерят близнаци, те тръгваха да дирят отделни хора със златни и сребърни аури — а когато не откриваха златни, взимаха какъвто цвят успеят да докопат: бронзови, оранжеви, дори червени; а нямаше ли сребърни, използваха сиви, алабастрови или дори бели. Някои от децата охотно тръгваха с тях, други бяха купувани, а някои дори отвличани.

— Какво е станало с тези деца? — попита Джош с ужасен шепот. — Фламел каза, че някои са оцелели.

— Фламел лъже.

— Кажи ми какво е станало с тях! — настоя Джош и гласът му се извиси до вик.

Дий се извърна, клатейки глава.

— Прекалено е ужасно дори да мисля за това. Ти попита ли Алхимика?

— Той не ни даде истински отговор.

— Е, това ти казва всичко, което ти е нужно — рече Дий. — Джош, нека ти повторя: аз не съм твой враг. Винаги съм бил честен и откровен с теб. И ще признаеш, че винаги съм отговарял на въпросите ти. Можеш ли да кажеш същото за Алхимика и жена му?

Джош поклати глава. Изведнъж се уплаши — ужаси се — от това, че сестра му още бе при Фламел и останалите. Трябваше да я измъкне от ръцете им. Прониза го една внезапна мисъл.

— Ами армията от чудовища на Алкатраз?

— Да, вярно е, на острова има зверове. Но Алкатраз е и винаги е бил затвор, Джош. Когато някой като мен попадне на чудовище, бродещо по този свят, го хващаме и го затваряме на острова. Ето защо Пернел — която е не по-малко ужасна от всяко чудовище — беше там.

Кларент вече сочеше към пода и повечето злато се бе оттекло от ръцете на Джош. Само върховете на пръстите му оставаха метални и кървавочервени там, където докосваха каменния меч.

— Защо ме призова?

— Първо, за да те откъсна от влиянието на Алхимика и Вълшебницата, така че да можеш да разсъждаваш сам и да вземаш собствени решения. И второ, за да ти направя едно предложение. — Дий постави Сборника на масата и прекоси стаята, за да се отпусне върху един диван. Все още стиснал Кларент, Джош го последва и седна срещу него. Вирджиния ги заобиколи и застана зад Дий.