Майкъл Скот - Некромантът

— Джош Нюман, радвам се да те видя отново. Добре изглеждаш, а и както разбирам, вече си Господар на огъня. — Дий отстъпи назад. — Влез свободно и по собствена воля.

Без колебание Джош пристъпи през вратата.

На повече от сто километра оттам, втренчени в последните трепкания на призрачния образ, мълчаливите слушатели чуха как Дий попита:

— Е, Джош, какво ще кажеш да усвоиш една от най-могъщите магии — нещо, на което не може да те научи дори легендарният Никола Фламел?

— Звучи супер — рече Джош.

После вратата се затвори с изщракване и образът угасна.

Софи си пое дълбок, накъсан дъх и отлепи ръце от загрятия кристален череп. Люшна се напред и щеше да падне, ако Ифа не я държеше. Погледна към Алхимика.

— На какво може да го научи Дий, на което ти не можеш? — изрече тя дрезгаво, със свито от тревога сърце.

Никола поклати глава.

— Нямам представа. Ние изучавахме доста подобни дисциплини: алхимия, математика, астрономия, астрология, биология, медицина… — Изведнъж той млъкна.

— Освен? — попита Софи.

— Има едно нещо. — Всякакъв цвят се бе оттекъл от лицето на Никола и тъмните кръгове под очите му личаха ясно. — Имаше едно изкуство, което аз отказах да уча — но Дий го овладя и преуспя в него.

— Не! — Пернел си пое рязко дъх, потресена.

— Некромантия — каза Алхимика. — Изкуството да съживяваш мъртвите.

Застанал на носа на моторница, която подскачаше по ледените води на залива на Сан Франциско, Николо Макиавели затвори очи и позволи на солените пръски да окъпят лицето му и да скрият внезапно потеклите по него сълзи.

Когато още бе смъртен, жена му Мариета веднъж го бе обвинила, че е бездушно чудовище. „Ще умреш самотен, защото не те е грижа за никого“ — изкрещя тя и хвърли по главата му антична римска чиния. Макиавели отдавна беше забравил за какво се караха тогава, но не бе забравил думите. И всеки път, когато се сетеше за тях, си спомняше Мариета, която бе обичал силно и която още му липсваше. Все още плачеше за нея. Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек.

Някога смяташе, че да си безсмъртен е велик дар.

И в началото наистина беше. Той разполагаше с всичкото време на света, за да крои интриги и да съставя планове, за чието изпълнение бяха нужни поколения. Действайки зад кулисите, Макиавели бе чертал съдбите на дузина европейски народи, бе организирал войни и революции и бе уреждал мирни договори. Бе подкрепял водачи, бе спонсорирал изобретатели, бе инвестирал в художници и дизайнери. А после бе седял и гледал как грандиозните му планове се разгръщат. Но някъде сред всичките тези кроежи бе престанал да мисли за индивидите, които манипулираше. Мислеше за човеците — за хората — само като за предмети, които можеше да мести като фигури върху шахматна дъска.

Бе служил всеотдайно на своя Древен господар и изпълняваше заповедите му, дори когато не бе съгласен с тях. В началото вярваше — защото това бе логичното заключение, — че земята ще стане по-добро място, ако Тъмните древни се върнат.

Сега вече не бе толкова сигурен.

Не бе сигурен от двеста години насам.

А днес… днес всичко се бе променило. Повратната точка бе, когато седеше пред Кетцалкоатъл — Пернатата змия и слушаше как високомерният Древен небрежно отсъжда дали Макиавели да живее, или да умре. За негов потрес единствената причина, поради която му бе позволено да живее, беше, че Кетцалкоатъл смяташе, че дължи услуга на неговия господар. Изобщо не бяха взети предвид вековете вярна служба на Макиавели към Древните. Уменията му, знанията му, опитът му — всичко това бе пренебрегнато.

Животът му бе пощаден само поради една случайност.

И докато седеше на онзи стол и преговаряше за живота си, го бе осенила мисълта, че в твърде много случаи той самият е действал също като Кетцалкоатъл. Беше произнасял присъди върху живота на безброй мъже, жени и деца, които никога не бе виждал и никога нямаше да познава. Беше взимал решения, които щяха да предопределят съдбите им — както техните, така и на потомците им от идните поколения.

Мариета бе права: не го бе грижа за никого.

Но в същото време грешеше. Той винаги бе обичал нея и обожаваше децата си, особено сина си Гуидо, който се роди няколко кратки години преди смъртта на Макиавели.

Какво се бе случило? Какво го бе променило?

Всичко сочеше към един отговор: безсмъртието.

Безсмъртието го бе преобразило изцяло, бе изкривило мисленето му, беше го направило бездушно чудовище — това, в което Мариета го бе обвинила дълго преди той наистина да стане такъв. Беше престанал да мисли за хората като за индивиди. Мислеше за тях като за човешки маси — или врагове, или приятели.