Майкъл Скот - Некромантът

Джош си играеше с отоплението.

Включи радиото, но се чуваше само пращене, затова той се зае да рови из колекцията от компактдискове, но всички те бяха на хора, за които не беше и чувал: Исао Томита, Кодо и Китаро. Премести седалката напред, назад, нагоре и надолу, провери жабката, намери кутийка ментови бонбони, чийто срок на годност бе изтекъл преди две години, но той въпреки това ги изяде, поигра си с климатика, нагласи електрическите странични огледала и най-накрая посегна към огледалото за задно виждане…

Очите му бяха кървавочервени.

Отразени в огледалото, те увиснаха във въздуха над кристалния череп, немигащи, неподвижни, без никаква следа от зеници.

Вълната от ужас, която заля Софи, бе осезаема. Уж гледаше лицето на брат си, но това бяха очите на…

— Марс Ултор — рече твърдо Прометей. — Момчето е във властта на Спящия бог.

— Марс пробуди Джош — прошепна втрещено Никола.

— И следователно го контролира — каза Древния.

— Но къде го води? — попита Алхимика.

— Току-що свиха по Ломбард Стрийт — обяви Нитен. — Отива на Телеграфния хълм.

— Компанията на Дий, „Енох Ентърпрайзис“ има офиси точно под кулата „Койт“ — рече бързо Пернел, а после, сякаш размишляваше на глас, добави: — Но Дий е приклещен в Англия. Няма начин да е стигнал дотук…

— Сигурна ли си? — попита Прометей. — Говорим за Дий.

Никола кимна.

— Дори да е хванал сутрешния полет, трябва да е още във въздуха. Няма го в града.

— Ами лей-порталите? — попита Ифа.

— Малко от тях могат да го доведат тук. А той не е достатъчно силен, за да задейства портала на Стоунхендж. Освен това, ако използва силата си, ще издаде своето местоположение на Тъмните древни. А не съм сигурен, че би искал това.

— Сви нагоре по Телеграфния хълм — обади се Нитен. — Това е път без изход.

В сънното си състояние Джош нямаше представа къде се намира.

Беше карал през Сан Франциско, свивайки ту наляво, ту надясно, като само смътно забелязваше имената на улиците — Ван Нес Авеню, Бей Стрийт, „Кълъмбъс“ и „Ломбард“. Някои му бяха почти познати, но когато накрая сви към Телеграфния хълм, изведнъж осъзна къде е: близо до кулата „Койт“. Макар че до нея лесно можеше да се стигне пеш от къщата на леля Агнес, двамата със Софи така и не бяха намерили време да я посетят. От лявата си страна виждаше моста „Бей Бридж“, а отдясно — скъпи на вид къщи и апартаменти. Той продължи да кара нагоре по пътя и скоро вече можеше да види града, който започна да изплува от мъглата.

Гледката бе поразителна, но вече му бе дошло до гуша от този сън. Искаше му се той да свърши, за да може да се събуди. Донякъде се изкуши да изкара колата от пътя, само за да види какво ще стане.

Това не би се харесало на Софи.

Джош тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Когато погледна пак към пътя обаче, на него се бе появила жена. Още щом я зърна, Джош разбра, че е дошла тук да го посрещне, така че, когато тя вдигна ръка и се усмихна, той вече забавяше и свиваше към тротоара. Спря и натисна бутона за сваляне на прозореца. Жената бе млада и хубава. Носеше джинси и черно кожено палто с ресни. Гъста и буйна катраненочерна коса се спускаше до кръста й. А когато тя се облегна на прозореца и му се усмихна, Джош забеляза, че очите й имат същия цвят като на леля Агнес и на доктор Джон Дий. Той си пое дълбоко дъх и го заля характерният аромат на градински чай.

И тъй като това бе сън, жената знаеше името му.

— Здравей, Джош Нюман. Чакахме те.

— Вирджиния Деър — рече мрачно Прометей. — Убийцата.

Софи бе единствената, която не се обърна да погледне Древния. Беше се съсредоточила върху лицето на жената, наблюдавайки го през очите на Джош.

— Господарят й бе мой приятел — продължи Прометей. — Заради нея сега е мъртъв.

Никола погледна към жена си.

— Деър едно време не работеше ли с Дий? — попита той.

— Да, много отдавна, но мисля, че не са се виждали от векове. Все пак фактът, че тя е там, не може да е съвпадение.

— Съгласен съм — отвърна мрачно Алхимика. — Съвпадения не съществуват.

Сега образите трепкаха бясно — ту ставаха ярки, ту гаснеха, като зле настроен телевизор.

— Губя връзката — прошепна Софи. Вдигна глава към Ифа. — Помогни ми. Моля те.

Силните ръце на жената-воин стиснаха раменете на момичето, задържаха го изправено и вляха сила в него.

Джош последва жената до една врата от опушено стъкло, върху което със завъртяни златни букви бяха изписани думите „Енох Ентърпрайзис“. Видя как тя посегна към бутона на интеркома, но преди да успее да го натисне, вратата се разтвори широко. И тъй като това още бе сън, той не се изненада да види, че го чака усмихнатият доктор Джон Дий.