Майкъл Скот - Некромантът

Черния ястреб спря джипа пред къщата, но не загаси мотора, нито пък понечи да слезе.

— Край на пътя — каза той без следа от усмивка.

Николо с облекчение се измъкна навън и се зае да изтупва прахта и песъчинките от скъпия си, ръчно шит костюм, после се отказа. Дрехите бяха съсипани. Той разполагаше с цял гардероб такива костюми в дома си в Париж, но се съмняваше, че ще има възможността да ги облече пак.

Италианецът се огледа и вдиша топлия въздух с аромат на трева. Когато си бе мислил за смъртта — което правеше с удивително постоянство, — си бе представял, че тя ще дойде в някой европейски град, може би Париж или дори Рим, или неговата любима Флоренция. Никога не му бе хрумвало, че ще свърши дните си в Калифорния. Но все пак още не беше мъртъв и нямаше намерение да се даде без бой.

Веднага щом Били скочи от джипа, Черния ястреб даде газ и потегли, като засипа двамата безсмъртни с камъчета и пясък и ги обгърна в облак прах. Хлапето се ухили.

— Знаех си, че ще направи така.

— Изглеждаш необикновено весел за човек, който може би всеки момент ще умре — каза Макиавели.

— Виждал съм хора, които отиват към смъртта си с усмивка на уста, и други, които отиват с хленч и ридания. В края на краищата всички те умряха, но онези, които се смееха, май го понесоха по-леко.

— Очакваш ли да умреш днес и тук?

Били се изсмя.

— Никога не мисля за умиране — каза той. — Но не, не смятам, че ще е днес. Не сме направили нищо лошо.

Италианският безсмъртен кимна, но си замълча.

— Господин Макиавели си мисли, че аз нямам властта да премахна неговото безсмъртие. Но греши. — Мъжът, който излезе от къщата, бе нисък и слаб, а кожата му имаше цвета на ярко лъсната мед. Лицето му бе разполовено от огромен орлов нос и обрасло с буйна бяла брада, която се спускаше до гърдите му. Очите му бяха напълно черни, без никакво бяло. Мъжът бе облечен просто — в бели ленени панталони и риза, а стъпалата му бяха боси. Той се усмихна и се видя, че зъбите му до един са изпилени в остри шипове. — Аз съм Кетцалкоатъл 36 36 Върховен бог на ацтеките. — Б.пр. , Пернатата змия.

— За мен е чест да се запозная с вас, господарю Кец… Кет… Каца…

— О, наричай ме Кукулкан 37 37 Божество на маите, което е много близко подобие на Кетцалкоатъл. — Б.пр. , като всички останали — каза съществото и се обърна да се прибере в къщата.

Макиавели примигна изненадано: зад Древния се влачеше дълга змийска опашка, покрита с ярки многоцветни пера.

Били хвана Макиавели за ръката.

— Каквото и да правиш — прошепна той бързо, — не споменавай опашката.

Призракът на Хуан Мануел де Аяла се носеше тихо през развалините на Алкатраз. Испанският лейтенант бе първият европеец, открил малкия остров през 1775-а, и го бе кръстил на многобройните пеликани, които го бяха превърнали в свой дом: La Isla de los Alcatraces 38 38 Островът на пеликаните (исп.) — Б.пр. . Когато островът бе продаден на американското правителство през 1854-та, вече се наричаше Алкатраз.

След смъртта на Де Аяла призракът му се върна на острова и оттогава витаеше там и го пазеше.

Беше видял как островът се променя многократно през вековете: отначало там се намираше първият фар по бреговете на Калифорния; после се появи военен гарнизон, който бързо се превърна в затвор, и между 1861 и 1963 година в него бяха държани едни от най-жестоките и опасни американски престъпници.

В по-близкото минало той бе популярна туристическа атракция и на Де Аяла му бе приятно да се плъзга невидим сред тълпите от посетители и да слуша развълнуваните им коментари. Особено му харесваше да следва онези, които говореха на неговия роден език — испанския.

През последните няколко месеца обаче Алкатраз се бе променил отново. Островът бе продаден на частна компания, „Енох Ентърпрайзис“, която веднага бе прекратила туристическите обиколки. А съвсем скоро след това бяха пристигнали нови затворници. Никой от тях не бе човек. Сред тях имаше създания, които Де Аяла познаваше смътно от моряшките разкази — върколаци, дракони и змейове, други пък, като минотавъра и сфинкса, знаеше от легендите, но повечето му бяха напълно непознати.

А после на острова бе затворена Пернел Фламел.

Де Аяла й бе помогнал да избяга от килията си и беше още по-доволен, когато тя успя да се измъкне от острова, оставяйки тук, при чудовищата, двамата опасни новодошли — Макиавели и Били Хлапето. Той се надяваше, че ще се задържат през нощта, за да могат призраците на Алкатраз да се позабавляват с тях. Само че двамата бяха спасени от един индианец и докато гледаше как лодката им се носи към града, Де Аяла се зачуди какво ли ще стане с неговия любим Остров на пеликаните. Сфинксът още бродеше из коридорите на затвора, страховитият паяк Ареоп-Енап бе омотан в гигантски пашкул сред развалините на къщата на надзирателя, а Морския старец и противните му дъщери охраняваха водите наоколо.