Майкъл Скот - Некромантът

— Избор винаги има. — Той вдигна три костеливи пръста. — Можете да се биете с нас, можете да се съюзите с Дий или можете да не правите нищо. — Изражението му стана жестоко. — Ако се съюзите с Дий, този град, а по-късно и светът, са обречени. Ако не правите нищо, тогава този град и светът пак са обречени. Но ако се биете с нас, за човечеството има шанс — малък, но все пак шанс.

— Но… — започна Джош.

Софи посегна и го ощипа силно по ръката, за да млъкне.

— С вас сме — каза тя. Погледна към брат си и той също кимна. — И двамата сме с вас. — Премести поглед от Никола към Пернел. — И така, какво ще правим?

Вълшебницата приведе леко глава, но не преди Софи да зърне едва загатната усмивка на лицето й.

— Джош трябва да усвои поне още една Стихийна магия — каза Пернел. — Ако имахме време, можехме да намерим някой да го обучи на Земна, Въздушна и Огнена магия, но нямаме. Мисля, че в оставащото ни време той ще може да научи само още една.

— Но коя? — попита Джош.

Пернел се завъртя да погледне към Алхимика и тънките й вежди се повдигнаха в безмълвен въпрос. Двамата не размениха нито дума, но Вълшебницата кимна и се обърна пак към близнаците с усмивка на лицето.

— Ще обучим Джош на Огнена магия — каза тя.

Джош погледна към Софи и се ухили.

— Огън. Това ми харесва. — Обърна се пак към Пернел. — Но кой ще ме обучи?

Софи знаеше отговора, още преди Вълшебницата да го изрече.

— Ще отидем да се срещнем с Прометей, Господаря на огъня.

Николо Макиавели седеше на мястото до шофьора в открития армейски джип и кокалчетата му бяха побелели от стискане на дръжката, запоена за таблото. Били седеше отзад и надаваше радостни викове при всяко подскачане на колата по непавирания път. Черния ястреб караше по тесните междуградски пътища с висока скорост, притиснал педала на газта към пода със свирепа усмивка на лицето.

— Мисля — каза Макиавели, надвиквайки шума на двигателя, — мисля, че господарят ти би предпочел да стигнем живи, за да може да ни убие лично. Току-виж се подразнил, ако свършиш тая работа вместо него. Намали.

— Това не е бързо — каза Черния ястреб. Джипът подскочи напред с вой на двигателя и четирите колела се отделиха от земята. — Ето това е бързо.

— Ще повърна — обеща Макиавели — и когато това стане, ще го направя в твоя посока. И в твоя — добави той, поглеждайки през рамо към Били Хлапето.

Черния ястреб неохотно отпусна газта.

— Не съм преживял петстотин години от най-бурната европейска история, за да умра при автомобилна катастрофа.

— Черния ястреб може да кара по тези пътища с вързани очи — обади се Били.

— Сигурен съм, че може, макар че не проумявам за какъв дявол му е това.

— Никога ли не си правил нещо само заради тръпката? — попита Черния ястреб.

— Не — каза Макиавели. — Или поне от много отдавна.

Индианецът изглеждаше потресен.

— Това ми изглежда истинско прахосване на дара на безсмъртието. Жал ми е за теб — добави той.

— Жал ти е за мен?

— Ти не живееш, а оцеляваш.

Николо Макиавели се взря задълго в индианеца, преди най-после да кимне и да извърне поглед.

— Може и да си прав — промърмори той.

Къщата се намираше на известно разстояние встрани от пътя.

На пръв поглед приличаше на обикновена малка дървена вила, подобна на множеството други, разпръснати из Съединените щати. Едва когато човек дойдеше по-наблизо, разкриваше истината: къщата бе огромна и голяма част от нея се помещаваше в хълма отзад.

В мига щом колата сви от черния път по тясната изровена алея, Макиавели усети как кожата му настръхва и го побиват тръпки: сигурен признак за предпазни заклинания. Тук имаше стара магия — древна свръхестествена сила. Той зърна мистични символи, изрязани върху дърветата, спирали, изрисувани по камъните, стилизирани фигури, издълбани по коловете на оградата. Пътят минаваше през поле от висока трева, която стигаше почти до покрива на колата. Стръковете шумоляха по метала и звукът приличаше на хиляди предупредително шепнещи гласове. Италианецът зърваше бегли движения от всички страни — мяркаха се змии, жаби и бързо притичващи гущери. Отляво на пътя се издигаше дългуресто безформено плашило. Главата му представляваше голяма съсухрена тиква, в която бе изрязано лице с кръгли очи и изплезен език.

Тревистото поле свършваше изведнъж, като че ли по земята бе прекарана някаква черта и оттам до къщата се простираше идеално гладък терен. Макиавели кимна одобрително: нищо не би могло да мине през полето, без да задейства безброй аларми или да бъде нападнато от спотайващите се там отровни пазители. Нямаше начин да се стигне незабелязано до къщата. Един огромен рис, по-голям от всички, които италианецът бе виждал, лежеше на земята пред отворената входна врата. Той изгледа безизразно колата и само лекото помръдване на ушите му, увенчани с черни кичурчета козина, издаваше, че е истински, а не статуя.