Джефри Дивър - Сенчеста зона

Изобретателят беше в състояние на еуфория, гледаше наляво и надясно, не пропускаше нито един от щандовете на фирмите производители на вятърни енергийни турбини, дошли не за директна продажба, а да търсят поддръжници за създаването на микромрежи в отдалечени части на света из страните от Третия свят; компании, произвеждащи ток чрез соларни системи, други, разработващи геотермални източници, и по-малки научни колективи, заложили на производството на фото галванични системи, и други, задвижвани с маховици, с течен натрий или с батерии, свръхпроводими транспортни системи, интелигентни мрежи, управлявани чрез цифрови системи, и така нататък. Списъкът беше безкраен.

И завладяващ.

Най-после стигна до не по-дългия от три метра щанд на своята компания в дъното на залата с надпис:

„Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Отдел „Специални проекти“

Интелигентната алтернатива

„Алгонкуин“ беше може би най-голямата компания сред изложителите, но бе наела възможно най-малкия щанд в залата и единственият й представител беше той. Което беше точен показател за отношението на Анди Джесън към новите енергийни технологии.

Но Сомърс не го преживяваше тежко. Беше тук като представител на компанията, но имаше и лични цели. „Ню Енерджи Експо“ му даваше възможност да се запознае с други хора и да създаде свои контакти. Един ден — надяваше се да е скоро — той щеше да напусне „Алгонкуин“ и да се посвети изцяло на собствената си фирма. Никой от шефовете му не знаеше за домашните му занимания. Никой от тях не се интересуваше какво прави в свободното си време. А и никой не би се развълнувал от изобретенията му за бита, неща като неговата „Камила в мивката“ — система за икономии на водата в кухнята, или „волтов колектор“ — малка кутия, използваща движението на превозните средства за създаване енергия и складирането й в батерия, за да може по-късно потребителят да я използва у дома или в офиса, съкращавайки консумацията на електричество от местната електрическа компания.

Кралят на негаватите…

Фирмата му вече бе регистрирана под името „Сомърс Илюминейтинг Иновейшънс“ и в нея работеха трима души — той, съпругата му и брат му. Името беше закачка с корпорацията „Едисон Илюминейтинг Къмпани“ на Томас Едисон — създателя на първата електрическа мрежа и първият собственик на такава.

Сомърс се ласкаеше от мисълта, че притежава малко, съвсем мъничко, от творческия гений на Едисон, но със сигурност не беше бизнесмен. Станеше ли дума за пари, беше абсолютно безпомощен. Когато реши да се занимава със създаване на регионални мрежи, за да могат по-малките производители да имат достъп до „Алгонкуин“ и другите големи компании и да продават продукцията си, един негов приятел от бранша му се изсмя:

— Защо „Алгонкуин“ ще купува тяхната енергия, когато самата тя продава усилено?

Сомърс примига от изненада пред наивното мислене на приятеля си.

— Защото е по-ефикасно. Ще излезе по-евтино за крайните потребители и ще намали риска от прекъсване на електрозахранването.

Човекът му отговори със смях, който трябваше да означава, че наивникът е Сомърс.

Той седна зад щанда, запали осветлението и премести табелата „Връщам се след малко“. Досипа бонбони в купичката. („Алгонкуин“ забрани да наемат модели с къси полички, за да стоят пред щанда и да се усмихват, както правеха други компании на изложението.)

Не, усмивката остана негово задължение и той не я сваляше от лицето си, докато канеше хората да посетят щанда им и разказваше за компанията.

По време на затишията се отпускаше на стола и зяпаше наоколо, питайки се какво ли щеше да си помисли Томас Едисон, ако можеше да се появи отнякъде. Струваше му се, че ученият щеше да остане доволен, но не и смаян. За тези сто двайсет и пет години мрежата и начинът на производство на ток не се бяха променили съществено. Показателите бяха по-високи, ефективността — по-добра, но всяка по-голяма съвременна система е била известна и по онова време.

Вероятно щеше да завиди за халогенните крушки, знаейки колко е трудно да се намерят жички, работещи в такава среда. И щеше да се смее на микроядрените реактори, които трябваше да се пренасят на големи кораби до мястото на експлоатацията. (Едисон бе предвидил още през деветнайсети век, че след време човечеството ще използва ядрена енергия за производство на електричество.) Без съмнение щеше да се възхити от самата сграда на изложбения център; тук дори и подовете бяха облицовани с мед и неръждаема стомана.