Хенрик Сенкевич - Quo vadis

От дълбокия сън го пробуди слънчевият пек и някакви крясъци, които се разнасяха съвсем наблизо. Виниций разтри очи: улицата гъмжеше от хора, но двама бързоходци, облечени в жълти туники, разбутваха тълпата с дълги тръстикови пръчки, като викаха и отваряха път за една великолепна лектика, носена от четирима яки египетски роби.

В носилката седеше някакъв човек, облечен в бели дрехи. Лицето му не се виждаше добре, защото държеше току пред очите си свитък папирус и внимателно четеше нещо.

— Дайте път на благородния августиан! — викаха бързоходците.

Обаче улицата беше толкова претъпкана, че носилката трябваше да спре за малко. Тогава августианът отпусна нетърпеливо свитъка, показа главата си и извика:

— Разпъдете тези негодници! По-скоро!

Забелязал неочаквано Виниций, той се дръпна и бързо дигна към очите си свитъка хартия.

А Виниций прекара ръка по челото си, мислейки, че още сънува.

В носилката седеше Хилон.

В това време бързоходците проправиха път и египтяните щяха да тръгнат напред, когато неочаквано младият трибун, който разбра за един миг много неща, преди това неясни за него, се приближи до носилката.

— Поздрав на тебе, Хилон! — каза той.

— Момко — отговори с достойнство и гордост гъркът, мъчейки се да придаде на лицето си спокоен израз, въпреки че в душата си не беше спокоен, — здравей, но не ме задържай, понеже бързам при приятеля си, благородния Тигелин.

А Виниций, като хвана края на носилката, наведе се към него и гледайки го право в очите, му каза със снишен глас:

— Ти ли предаде Лигия?…

— Колосе Мемнонов! — извика уплашен Хилон.

Но в очите на Виниций нямаше заплаха и страхът на гърка мина бързо. Той си помисли, че е под покровителството на Тигелин и на самия цезар, сиреч под покровителството на сили, пред които трепери всичко, и че го заобикалят силни роби, а пък Виниций стой пред него без оръжие, с изтощено лице и фигура, превита от страдание.

При тази мисъл дързостта му се възвърна. Той спря върху Виниций подпухналите си зачервени очи и прошепна:

— А ти, когато аз умирах от глад, заповяда да ме набият.

За малко замълчаха и двамата, след което прозвуча глухият глас на Виниций:

— Несправедлив бях към тебе, Хилон!…

Тогава гъркът вдигна глава и като щракна с пръсти, което в Рим беше знак на пренебрежение и презрение, отвърна тъй високо, че всички да го чуят:

— Приятелю, ако имаш към мене молба, ела в дома ми на Есквилин преди пладне, когато след банята приемам гости и приятели.

И махна с ръка. При този знак египтяните вдигнаха лектиката, а робите в жълти туники започнаха да викат, като размахваха тръстиковите пръчки:

— Сторете път за лектиката на благородния Хилон Хилонид! Дайте път! Дайте път!

В дълго, набързо писано писмо Лигия се прощаваше завинаги с Виниций. Тя знаеше, че в затвора вече никого не пускат и че ще може да види Виниций едва от арената. Затова го молеше да узнае кога ще дойде техният ред, за да бъде и той на зрелището, защото искаше да го види още веднъж, преди да умре. В писмото й не личеше страх. Пишеше, че и тя, и другите вече копнеят за арената, която ще бъде освобождение за тях. Надявайки се да пристигнат Помпония и Авъл, тя молеше настоятелно да дойдат и те на зрелището. Във всяка нейна дума личеше религиозният възторг и онова откъсване от живота, с което живееха вече всички затворници, а също и непоколебимата вяра, че дадените обети ще се изпълнят след смъртта, „Дали Христос (пишеше тя) ще ме освободи сега или след смъртта, той ме е обещал на теб чрез устата на апостола, затова аз съм твоя.“ И тя го заклинаше да не жали за нея и да не се оставя да го завладее скръбта. За нея смъртта не беше разкъсване на техния съюз. С детинско упование тя уверяваше Виниций, че веднага след мъките на арената ще каже на Христос, че в Рим е останал нейният годеник, Марк, който тъжи за нея с цялото си сърце. И мислеше, че Христос може да позволи душата й да се върне за малко при него, за да му каже, че живее, че не помни мъките и че е щастлива. От цялото й писмо лъхаше щастие и огромна надежда. В него имаше само една молба, свързана със земните дела: Виниций да вземе тялото й от сполиариума и да я погребе като своя жена в гробницата, където той самият ще бъде погребан някога.

Душата му се късаше, като четеше това писмо, но в същото време му се струваше невъзможно Лигия да загине от зъбите на дивите зверове и Христос да не се смили над нея. Така в него се таеше надежда и упование. Като се върна в къщи, той й писа, че всеки ден ще чака край стените на Тулианум, докато Христос най-после съкруши тези стени и му я върне. Поръчваше й да вярва, че той може да му я върне дори от цирка, че и апостолът го моли за това и че минутата на освобождението е близка. Покръстеният центурион щеше да й предаде писмото на следния ден.