Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И Петър разпери ръце и впи поглед нагоре, а в гърдите им сърцата почти престанаха да бият, защото почувстваха, че неговият поглед вижда нещо, което техните смъртни зеници не могат да съзрат.

Наистина лицето му се измени и се обля в светлина и той остана известно време загледан мълчаливо, сякаш онемял от възторг, но след малко гласът му се чу отново:

— Ти си тук, господи, и ми сочиш своите пътища!… Така ли е, Христе?… Не в Ерусалим, а в този град на сатаната искаш да основеш своята столица? Тук от тези сълзи и от тази кръв искаш да изградиш своята църква? Тук, където днес царува Нерон, трябва да се издигне твоето вечно царство? О, господи, господи! И заповядваш на тези изпаднали в ужас хора да изградят с костите си основите на световния Сион, а на моя дух заповядваш да вземе властта над тях и над народите на земята?… И ето, ти изливаш извора на силата върху слабите, за да станат силни, и ето, заповядваш ми да паса отсега нататък овцете ти, докато свят светува… О, бъди прославен в своите промисли, ти, който ни заповядваш да побеждаваме. Осанна! Осанна!…

Тези, които бяха изпаднали в смут, се изправиха; в ония, които се бяха усъмнили, се вляха струите на вярата. Някои гласове извикаха едновременно: „Осанна!“, други: „Pro Christo!“, после настана тишина. Ярки летни светкавици осветяваха вътрешността на бараката и лицата, пребледнели от вълнение.

Петър, унесен във видението си, се моли още дълго, но най-после се съвзе, обърна към събраните вдъхновеното си, светнало лице и каза:

— Ето, както господ победи във вас съмнението, така и вие идете да побеждавате в негово име!

И макар да знаеше вече, че те ще победят, макар да знаеше какво ще изникне от техните сълзи и кръв, все пак гласът му затрепера от вълнение, когато взе да ги благославя с кръста, казвайки:

— А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт, за вечен живот!

Но те го заобиколиха с викове: „Ние сме вече готови, но ти, свети учителю, се пази, защото ти си наместник, който упражнява Христовата власт.“ И се хващаха за дрехите му, а той поставяше ръце върху главите им и прекръстваше всекиго отделно, както бащата прекръства децата си, които изпраща на далечен път.

И веднага започнаха да излизат от бараката, понеже вече бързаха за домовете си, а оттам — за тъмниците и за арените. Мислите им бяха се откъснали от земята, душите им бяха се устремили към вечността и вървяха като насън или в екстаз да противопоставят оная сила, която беше в тях, на силата и жестокостта на Чудовището.

Апостолът излезе заедно с Нерей, слуга на Пуденс, който го поведе по скрита в лозето пътечка към своя дом. Но в светлата нощ след тях се промъкваше Виниций и когато стигнаха до Нереевата колиба, се хвърли неочаквано в нозете на апостола?

А апостолът, като го позна, запита го:

— Какво искаш, сине мой?

Но след това, което бе слушал в бараката, Виниций не смееше за нищо да го моли, само прегърна с две ръце нозете му и притискаше към тях с хълцане челото си, като призоваваше безмълвно милостта му.

А той му каза:

— Зная. Взели са ти девойката, която ти обичаше. Моли се за нея.

— Учителю! — простена Виниций, прегръщайки още по-силно нозете на апостола. — Учителю! Аз съм жалък червей. Но ти си познавал Христа, моли го ти, застъпи се ти за нея.

И трепереше като лист от страдание, и удряше чело в земята, защото, познал силата на апостола, знаеше, че само той може да му я върне.

А Петър се трогна от това страдание. Той си спомняше как някога Лигия, съкрушена от думите на Крисп, лежеше също тъй в нозете му и го молеше да се смили над нея, спомни си, че я изправи и утеши, сега изправи и Виниций.

— Синко — рече той, — ще се моля за нея, но ти помни какво казах на онези, които се съмняваха, че сам бог е преминал през кръстните, мъки, и помни, че след този живот започва друг, вечен.

— Аз зная!… Аз чух — отвърна Виниций, като поемаше въздух с пресъхналите, си уста, — но виждаш учителю… не мога! Ако е нужна кръв, моли Христа да вземе моята… Аз съм войник. Нека да удвои, нека да утрои мъките, предназначени за нея, ще ги издържа, но нея нека запази. Тя е още дете, господарю, а той е по-силен от цезаря, вярвам! По-силен! Ти сам я обичаше. Ти ни благослови! Тя е още невинно дете!…

Той коленичи отново и като притисна лице с коленете на Петър, започна да повтаря:

— Ти си познавал Христа, учителю, ти си го познавал, той ще те чуе. Застъпи се за нея!

А Петър затвори очи и се молеше горещо.

Летните светкавици започнаха отново да озаряват небето. Виниций се взираше при тяхната светлина в устата на апостола, очаквайки от тях присъда — живот или смърт. В тишината се чуваха пъдпъдъци, които се зовяха из лозята, и далечен, глух отглас от тепавиците около виа Салария.