Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Но все още му беше останало съзнание, за да разбере, че Петровата молитва струва повече от неговата. Петър беше му обещал Лигия, Петър беше го кръстил, Петър сам вършеше чудеса: нека той му даде спасение и помощ.

И една нощ Виниций тръгна да го търси. Християните, които бяха останали вече малко, го криеха сега грижливо дори един от друг, за да не би някой от по слабите духом да го издаде неволно или съзнателно. Сред общата суматоха и погром, зает изцяло с грижите за спасяване на Лигия от затвора, Виниций беше изгубил апостола от очи, тъй че от времето на кръщението си го беше срещнал само един път, още преди да започне гонението. Но сега той отиде при оня копач, в чиято хижа бе кръстен, и узна от него, че християните ще се съберат в лозето на Корнелий Пуденс, отвъд Порта Салария. Копачът се наемаше да заведе Виниций, като го уверяваше, че там ще намерят и Петър. Те излязоха по здрач и като преминаха отвъд стените, а след това вървяха през обрасли с тръстика оврази, стигнаха до лозето, разположено в едно диво и отстранено място. Християните се бяха събрали в барака за мачкане на грозде. Още от входа Виниций дочу шум от повече гласове, които се молеха, а като влезе, видя в слабата светлина на лампадите няколко десетки фигури, коленичили и потънали в молитва. Те произнасяха нещо като литания, хор от гласове, както мъжки, така и женски, повтаряше всяка минута: „Христе, помилуй нас!“ В тези гласове трептеше дълбока, сърцераздирателна скръб и жалост.

Петър беше тук. Бе коленичил отпред, пред дървен кръст, прикован о стената на бараката, и се молеше. Виниций позна отдалече бялата му коса и вдигнатите ръце. Първата мисъл на младия патриций беше да мине през хората, да се хвърли в нозете на апостола и да извика: „Спаси я!“ Но тържествеността на молитвата или някаква слабост подгъна нозете му и той, коленичил до входа, започна да повтаря със стенещ глас и притиснати длани: „Христе, помилуй нас!“ Ако имаше ясно съзнание за това, което ставаше наоколо, би разбрал, че не само в неговата молба звучеше стон и че не само той беше донесъл тук своята болка, своята скръб и тревога. Тук нямаше нито една човешка душа, която да не бе загубила скъпи същества, а когато най-ревностните и най-смелите последователи бяха вече затворени, когато всяка минута се разнасяха нови вести за оскърбления и мъки в затворите, когато размерите на бедата надминаха всички представи, когато от тях беше останала само тази шепа хора, нямаше нито едно сърце, което да не се беше огънало във вярата си и да не се беше питало в съмнение къде е Христос и защо той позволява да стане злото по-могъщо от бога.

Но сега те още молеха Христос отчаяно за милост, защото във всяка душа тлееше още искра от надежда, че той ще дойде, ще премахне злото, ще хвърли Нерон в бездната и ще се възцари над света. Те още гледаха към небето, още напрягаха слух, още се молеха с трепет. Като повтаряше думите: „Христе, помилуй нас!“, и Виниций потъна в същия екстаз, както по-рано в хижата на копача. Ето, те зоват Христа из глъбините на скръбта, из бездната, ето че го зове и Петър, и небето всеки миг може да се разтвори, земята да се разтърси из основи и да слезе той в безкрайно сияние, със звезди под нозете си, милосърден, но и страшен, и да въздигне верните нему, а да заповяда на бездната да погълне гонителите.

Виниций закри лицето си с ръце и се свлече на земята. Веднага го обгърна тишина, сякаш някаква боязън беше сковала по-нататъшните възгласи в устата на всички присъстващи. И струваше му се, че непременно трябва нещо да стане, че ще дойде минутата на чудото. Беше уверен, че като се изправи и отвори очи, ще види светлина, която заслепява смъртните зеници, и ще чуе глас, от който сърцата отмаляват.

Но беше все така тихо. Най-после женско хълцане наруши тишината.

Виниций се изправи и загледа с изтръпнал поглед пред себе си.

В бараката, вместо неземно сияние, блещукаха слабите пламъчета на лампадите, а лъчите на месеца, които проникваха през отвора на тавана, я изпълваха със сребриста светлина. Хората, коленичили около Виниций, бяха устремили мълчаливо потъналите си в сълзи очи към кръста; тук и там се чуха и други хълцания, а отвън достигаха предпазливите подсвирквания на поставените пазачи. В тоя миг Петър стана и като се обърна към събраните, рече:

— Деца мои, извисете сърцата си към нашия Спасител и му поднесете в жертва сълзите си.

И замълча.

Изведнъж сред събраните се разнесе женски глас, пълен с горестна жалба и безгранична болка: