Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Ами ако ти откаже, ако ти отговори с подигравка или с неприлично заплашване, какво ще направиш?

Лицето на Виниций се сгърчи от болка и яд, а от стиснатите му челюсти се чу скърцане.

— Да! — каза Петроний. — Затова те съветвам да не отиваш. Ще затвориш всички пътища за спасение.

Но Виниций се овладя и като триеше с длан челото си, покрито със студена пот, каза:

— Не! Не! Аз съм християнин!…

— И ще забравиш за това, както беше забравил преди малко. Имаш право да погубиш себе си, но не и нея. Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.

Като говореше тъй, Петроний не беше съвсем искрен, защото мислеше повече за Виниций, отколкото за Лигия. Но знаеше, че с нищо друго няма да го предпази от такава опасна крачка, както ако го убеди, че би могъл с това да стане причина за нейната гибел. Впрочем той беше прав, тъй като в Палатин предвиждаха, че младият трибун ще дойде и бяха взели съответните предпазни мерки.

Обаче мъките на Виниций надминаха всичко, което могат да понесат човешките сили. От минутата, когато Лигия беше затворена и когато върху нея падна ореолът на предстоящото мъченичество, той не само я обикна стократно повече, но просто започна да й отдава в душата си почти религиозна почит, като на някакво неземно същество. А сега при мисълта, че той трябва да загуби това любимо и същевременно свято същество и че освен смъртта могат да я постигнат мъки, по-страшни и от самата смърт, кръвта му замръзваше в жилите, цялата му душа се превръщаше в стон, съзнанието му се помътяваше. Понякога му се струваше, че черепът му се изпълва с жив огън, който ще го изгори или пръсне. Престана да разбира какво става, престана да разбира защо тоя милосърден Христос, тоя бог не идва да помогне на своите последователи, защо почернелите стени на Палатин не се провалят вдън земя, а заедно с тях и Нерон, августианите, лагерът на преторианците и целият този град на престъплението. Той мислеше, че не може и не трябва да бъде иначе и че всичко това, което гледат очите му, от което се къса душата му и вие от болка сърцето му, е сън. Но ревът на животните му говореше, че е действителност, а воят на народа и препълнените затвори също потвърждаваха това. Тогава се разклащаше вярата му в Христос и това беше за него нова мъка, може би най-страшната от всички.

А Петроний му казваше:

— Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.

И всичко беше напразно. Виниций се унижи до такава степен, че търсеше поддръжка от освободените роби и от робините на цезаря и на Попея, плащаше скъпо за техните празни обещания, печелеше с богати подаръци тяхното разположение. Намери първия мъж на Попея, Руфий Криспин, и измоли от него писмо; подари вилата си в Анций на нейния син от първия й брак, Руфий, но с това само разгневи цезаря, който мразеше доведеника. По нарочен пратеник писа в Испания на втория мъж на Попея, Отон, пожертва целия си имот и самия себе си, докато най-после си даде сметка, че е бил само играчка в ръцете на хората и че ако се бе преструвал, че затварянето на Лигия не го засяга толкова, по-скоро би я освободил.

Същото забеляза и Петроний. А между това дните минаваха. Амфитеатрите бяха завършени. Раздаваха вече тесери, тоест входни билети за ludus matutinus. Но този път „утринното“ зрелище поради нечувания брой жертви щеше да продължи с дни, седмици и месеци. Не знаеха вече къде да слагат християните. Затворите бяха натъпкани и в тях върлуваше треска. Общите трапове, в които погребваха робите, взеха да се препълват. Явиха се опасения, че болестите могат да се разпространят из целия град, и бе решено да се бърза.

А всички тези вести стигаха до ушите на Виниций и угасяваха последните искрици от надежда в него. Докато имаше време, можеше да се самоизмамва, че още може да постигне нещо, но сега вече нямаше и време. Зрелищата трябваше да започнат. Всеки ден Лигия можеше да се намери в цирковия куникулум, откъдето изходът беше само един — към арената. Като не знаеше къде ще я хвърли съдбата и жестокостта на насилието, Виниций взе да обикаля всички циркове, да подкупва пазачите и бестиариите, като им възлагаше задачи, които не можеха да изпълнят. Понякога съзнаваше, че вече търси начин само да направи смъртта й по-малко страшна, и тогава именно чувстваше, че вместо мозък в черепа му има разпалени въглени.

Впрочем той не мислеше да преживее Лигия и беше решил да загине заедно с нея. Но му се струваше, че мъката може да изгори живота му, преди да дойде страшната минута. Приятелите му, и Петроний също, мислеха, че всеки ден пред него може да се отвори царството на сенките. Лицето му почерня и заприлича на онези восъчни маски, които се пазеха в ларариумите. В чертите му беше замръзнал отпечатъкът на недоумението, сякаш не разбираше какво е станало и какво може да стане. Когато някой му говореше, той вдигаше механично ръце към главата си и като притискаше слепите си очи, гледаше говорещия с ужасен и въпросителен поглед. Нощите прекарваше заедно с Урс край вратата на Лигия, в затвора, а ако тя му кажеше да си отиде и да си отпочине, връщаше се у Петроний и се разхождаше до сутринта из атриума. Робите го намираха често и коленичил, с издигнати нагоре ръце, или легнал ничком на земята. Молеше се на Христа, понеже той беше последната му надежда. Във всичко друго беше се излъгал. Само едно чудо можеше да спаси Лигия и Виниций удряше чело о каменните плочи и се молеше да стане чудото.