Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Виниций — попита най-после апостолът, — ти вярваш ли?

— Господарю, щях ли иначе да дойда тук? — отговори Виниций.

— Тогава вярвай докрай, защото вярата помества планини. И дори да видиш тази девойка под ножа на палача или в челюстите на лъва, вярвай пак, че Христос може да я спаси. Вярвай и му се моли, а аз ще се моля заедно с теб.

След това, като обърна лице към небето, каза високо:

— Христе милосърдни, погледни на това скръбно сърце и го утеши! Христе милосърдни, отреди вятъра според кожухчето на агнето! Христе милосърдни, който си молил бога отца да отвърне горчивата чаша от твоите уста, отвърни я сега ти от устата на този твой слуга! Амин!

А Виниций, протегнал ръце към звездите, говореше още:

— О, Христе, аз съм твой! Вземи ме вместо нея!

На изток небето започна да светлее.

След като се раздели с апостола, Виниций тръгна към затвора с възродено от надежда сърце. Някъде в глъбината на душата му още крещеше отчаянието и ужасът, но той задушаваше в себе си тези гласове. Струваше му се невъзможно застъпничеството на божия наместник и силата на молитвата му да останат безплодни. Боеше се да не изгуби надежда, боеше се да не допусне съмнение в душата си. „Ще вярвам в милосърдието му — говореше си той, — дори и да я видя в челюстите на лъва.“ И при тази мисъл той вярваше, въпреки че душата му трепереше и го избиваше студена пот по слепите очи. Всеки удар на сърцето му сега беше една молитва. Започваше да разбира, че вярата помества планини, защото почувства в себе си някаква чудна сила, каквато по-рано не усещаше. Струваше му се, че може чрез нея да извърши такива неща, които вчера не са били по силите му. В някои мигове му се струваше, че лошото вече е минало. Когато отчаянието се обаждаше с някой стон в душата му, той си спомняше тази нощ и това свято старческо лице, обърнато към небето с молитва. „Не! Христос няма да откаже на първия си ученик и на пастира на своето стадо! Христос няма да му откаже, а аз няма да се усъмня.“ И бързаше към тъмницата като носител на добра вест.

Но тук го посрещна нещо неочаквано.

Преторианските стражи, които се сменяха при Мамертинския затвор, вече всички го познаваха и обикновено не му правеха никакви пречки, но този път кордонът не се отвори, а до него се приближи центурионът и му каза:

— Прощавай, благородни трибуне, днес имаме заповед да не пущаме никого.

— Заповед? — повтори Виниций и побледня.

Войникът го погледна със съчувствие и отвърна:

— Да, господарю. Заповед от цезаря. В затвора има много болни и се страхуват да не разнесат посетителите заразата из града.

— Но ти каза, че заповедта е само за днес?

— Стражите се сменят на пладне.

Виниций замълча и свали от главата си пилеулуса, защото му се стори, че е от олово.

Изведнъж войникът се приближи до него и рече тихо:

— Успокой се, господарю. Тъмничарите и Урс я пазят.

Казвайки това, той се наведе и бързо начерта на каменната плоча с дългия си галски меч фигура на риба.

Виниций го изгледа проницателно.

— … И си преторианец?…

— Докато не ида там — отговори войникът, като показа към затвора.

— И аз почитам Христа.

— Да бъде благословено името му! Зная, господарю.

Не мога да те пусна в затвора, но ако напишеш писмо ще го дам на пазачите.

— Благодаря ти, брате.

И като стисна ръка на войника, отиде си. Пилеулусът вече не му тежеше като олово. Утринното слънце се издигна над стените на затвора, а заедно с неговата светлина започна отново да нахлува надежда в сърцето на Виниций. Този войник християнин беше за него сякаш ново доказателство за могъществото на Христос. След малко се спря и като се загледа в розовите облаци над Капитолий и над храма на Юпитер Статор, каза:

— Не я видях днес, господи, но вярвам в твоето милосърдие.

В къщи го чакаше Петроний, който както обикновено, „превръщайки нощта на ден“, се беше върнал преди малко. Но беше успял вече да се окъпе и да се намаже за сън.

— Имам новини за теб — каза той. — Днес бях у Тулий Сенецион, където беше и цезарят. Не зная откъде се е сетила Августа да доведе със себе си малкия Руфий… Може би за да се смекчи сърцето на цезаря с красотата му… За нещастие сънят надви детето, и то заспа по време на четенето, както някога Веспасиан. Като видя това, Меднобрадия хвърли върху него чаша и го нарани тежко. Попея припадна и всички чуха думите на цезаря: „Дотегна ми тоя чужд приплод“, а това както знаеш, значи не друго, а смърт.