Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Попея не завари Великата девица, която беше заедно с другите весталки у Ватиний, и се върна след малко в Палатин. Намерила празното легло и изстиналото тяло на Силвия, тя падна в безсъзнание, а когато я свестиха, започна да крещи и дивите й крясъци се чуваха през цялата нощ и през целия следващ ден.

Но на третия ден цезарят й заповяда да дойде на пир и тя, облечена в аметистова туника, отиде и седеше там с каменно лице, златокоса, мълчалива, дивна и зловеща като ангел на смъртта.

Преди да издигнат Флавиевци Колизея, амфитеатрите в Рим се строяха главно от дърво и затова изгоряха почти всичките по време на пожара. Нерон обаче, за да устрои обещаните зрелища, заповяда да издигнат няколко нови, а между тях и един огромен, за който веднага след прекратяването на пожара започнаха да докарват по море и по Тибър грамадни дървета, отсечени по склоновете на Атлас. Понеже зрелищата щяха да надминат всичко виждано дотогава по грандиозност и по брой на жертвите, предвидено беше и обширно помещение за хората и за животните. Хиляди майстори работеха денем и нощем на постройката. Строяха и украсяваха без отдих. Народът разказваше чудеса за колоните, украсени с бронз, кехлибар, слонова кост, седеф и късове черупки на костенурки, докарани отвъд морето. Напълнените с ледена вода от планините канали край седалките трябваше да поддържат в сградата приятен хлад дори и през най-големите горещини. Огромен пурпурен велариум щеше да пази от слънчевите лъчи. Между редиците на седалките бяха сложени кадилници за арабски благовония; отгоре бяха поставени приспособления за пръскане на зрителите с шафранена роса и с върбина. Прочутите архитекти Север и Целер бяха вложили цялото си изкуство, за да построят един невиждан дотогава амфитеатър, който да побере такова число зрители, каквото дотогава никой друг амфитеатър не бе побирал.

Затова в деня, когато щеше да започне ludus matutinus, грамадни тълпи чакаха от зори отварянето на вратите, като се вслушваха с наслада в рева на лъвовете, в хрипливото ръмжене на пантерите и във воя на кучетата. На животните не бяха давали храна два дни, а в същото време разнасяха пред тях кървави късове месо, за да раздразнят още повече кръвожадността и глада им. Понякога се надигаше такава буря от диви гласове, че хората, които стояха пред цирка, не можеха да разговарят, а по-впечатлителните бледнееха от страх. Обаче при изгрев слънце от цирка се разнесоха мощни, но спокойни песни. Тълпите ги слушаха смаяни и повтаряха помежду си: „Християните, християните!“ Действително голям брой християни бяха докарани в амфитеатъра още през нощта, и то не само от един затвор, както проектираха първоначално, а от всичките по малко. Сред тълпата се знаеше, че зрелищата ще продължат цели седмици и месеци, но се спореше дали с тази част от християните, която беше определена за днес, ще успеят да свършат за един ден. Мъжките, женски и детски гласове, които пееха утринната песен, бяха толкова многобройни, че според познавачите, макар и по сто и по двеста тела да изпращаха на арената, животните щяха да се изморят, да се наситят и до вечерта нямаше да могат да разкъсат всичките жертви. Други твърдяха, че много големият брой на жертвите, изкарвани едновременно на арената, разсейва вниманието и не позволява на зрителите да се наслаждават както трябва на зрелището. Колкото повече наближаваше времето да отворят коридорите към местата за публиката, наречени вомитории, толкова повече народът се оживяваше, развеселяваше се за зрелището. Започнаха да се образуват партии, които спореха дали лъвовете или тигрите могат по-добре да разкъсват хора. Тук-там се обзалагаха. Други пък говореха за гладиаторите, които щели да излязат на арената преди християните, и мненията пак се разделяха, едни бяха за самнитите, други за галите, за мирмилоните, за траките, за рециариите. Рано сутринта в амфитеатъра започнаха да идват по-големи или по малки групи гладиатори, водени от своите учители, наречени ланисти. За да не се изморяват предварително, те вървяха без оръжие, често съвсем голи, други със зелени клончета в ръце или пък увенчани с цветя, млади, красиви в утринната светлина и пълни с живот. Телата им, блестящи от масло, мощни, сякаш издялани от мрамор, будеха възхищение у влюбения във физическата красота народ. Мнозина от тях бяха лично познати на тълпата и всяка минута се разнасяха викове: „Здравей, Фурний! Здравей, Леон! Здравей, Максим! Здравей, Диомед!“ Младите момичета отправяха към тях погледи, пълни с любов, а те търсеха с очи най-хубавите и се обръщаха към тях с шеговити изрази, сякаш никаква грижа не ги гнетеше, като изпращаха целувки или викаха: „Прегърни ме, преди да ме прегърне смъртта!“ След това изчезваха зад вратите, от които мнозина от тях вече нямаше да излязат. Но все по-нови неща привличаха вниманието на тълпите. След гладиаторите вървяха мастигофорите, сиреч хората, въоръжени с камшици, чиято длъжност беше да шибат и да възбуждат борещите се. След тях мулета теглеха към сполиариума цели кервани коли, натоварени с грамади дървени ковчези. Народът се радваше на тази картина, като съдеше по числото на ковчезите за размерите на зрелището. След това минаваха хората, които щяха да доубиват ранените, облечени тъй, че всеки да прилича на Харон или на Меркурий, след това — тия, които щяха да пазят реда в цирка и да определят местата, после — робите за разнасяне на храна и разхладителни напитки и накрая — преторианците, които всеки цезар винаги имаше подръка в амфитеатъра.