Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Най-после вомиториите бяха отворени и тълпите нахлуха вътре. Но събраният народ беше толкова много, че прииждаше с часове, и изглеждаше чудно, че амфитеатърът може да погълне такова неизброимо множество. Ревът на животните, които подушваха хората, се усили още повече. Народът прииждаше в цирка и заемайки местата, шумеше като вълни по време на буря.

Най-после пристигна и префектът, заобиколен от вигили, а след него в непрекъсната верига се заредиха лектиките на сенатори, консули, претори, едили, обществени и дворцови чиновници, преториански началници, патриции и елегантни жени. Пред някои лектики вървяха ликтори, които носеха секири в снопове пръчки, пред други — тълпи роби. Блестяха на слънцето позлатата на лектиките, белите и разноцветни рокли, перата, обиците, скъпоценностите, стоманата на секирите. От цирка се носеха викове, с които народът поздравяваше високите сановници, а от време на време все още идваха неголеми отреди преторианци.

Жреците от различните храмове дойдоха малко по-късно, а едва след тях носеха светите девици на Веста, пред които вървяха ликтори. Оставаше да дойде само цезарят, за да започне зрелището; а той не искаше да принуждава народа да го чака дълго, желаеше да го спечели, като не закъснее, затова дойде незабавно заедно с Августа и августианите.

Петроний беше между августианите, в лектиката си бе взел и Виниций. Той знаеше, че Лигия е болна и в безсъзнание, но понеже през последните дни достъпът до затвора беше пазен много строго, тъй като предишната стража беше заместена с нова, на която беше забранено да разговаря с тъмничарите и да дава каквито и да било сведения на тези, които идваха да питат за затворниците, той не беше сигурен дали и тя не е между жертвите, определени за първия ден на зрелището. За лъвовете можеха да я изпратят и болна, макар и в безсъзнание. Но тъй като жертвите щяха да бъдат в животински кожи и изкарвани по много наведнъж на арената, никой от зрителите не можеше да провери дали те са с една повече или по-малко, нито пък да познае някого. Пазачите и цялата прислуга на амфитеатъра бяха подкупени, а с бестиариите беше уговорено да укрият Лигия в някой тъмен кът на амфитеатъра и през нощта да я предадат на един Винициев арендатор, който щеше веднага да я заведе в Албанските планини. Петроний, посветен в тези тайни, съветваше Виниций да тръгне с него открито към амфитеатъра и чак на входа да се откъсне незабелязано сред навалицата и да отиде бързо в подземията, където лично да покаже на пазачите Лигия, за да не стане някаква грешка.

Пазачите го пуснаха през една малка вратичка, откъдето и те самите минаваха. Един от тях, на име Сир, го заведе веднага при християните. По пътя му каза:

— Не зная, господарю, дали ще намериш, каквото търсиш. Ние разпитвахме за девойка на име Лигия, но никой не ни отговори, може би нямат доверие в нас.

— Много ли са? — попита Виниций.

— Мнозина ще останат за утре, господарю.

— Има ли болни между тях?

— Такива, които да не могат да се държат на краката си, няма.

След това Сир отвори една врата и влязоха в нещо като огромна зала, но ниска и тъмна, тъй като светлината стигаше в нея само през отворите с решетки, които я отделяха от арената. Отначало Виниций не можеше да види нищо, само чуваше шум от гласове в помещението и виковете на народа, които достигаха от амфитеатъра. Но след малко, когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя цели тълпи странни същества, подобни на вълци и мечки. Това бяха християните в животински кожи. Някои от тях бяха прави, други се молеха коленичили. Тук-там по дългите коси, които се спускаха върху кожите, можеше да се отгатне, че жертвата е жена. Майки, прилични на вълчици, носеха на ръце децата си също в кожи. Но изпод кожите се показваха светнали лица, в мрака очите им блестяха радостно и трескаво. Явно беше, че повечето от тези хора бяха завладени от една мисъл, изключителна и неземна, която още приживе ги беше направила безчувствени към всичко, което ставаше около тях или което можеше да се случи с тях. Виниций разпитваше за Лигия, но те го гледаха с очи, сякаш пробудени от сън, и не отговаряха на въпросите; други му се усмихваха, като слагаха пръст на уста или сочеха железните решетки, през които влизаха бляскави снопове светлина. Само децата плачеха тук-там, уплашени от рева на зверовете, воя на кучетата, крясъка на народа и животинския вид на своите родители. Виниций вървеше до Сир, гледаше лицата, търсеше, разпитваше, понякога се препъваше о телата на онези които бяха припаднали в тая навалица, задух и горещина, и се промъкваше по-нататък в тъмната дълбочина на помещението, което изглеждаше обширно като целия амфитеатър.