Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Да — отговори Виниций.

По-нататъшния им разговор прекъсна Тулий Сенецион, който се наведе към тях и каза:

— Не знаете ли дали ще дадат на християните оръжие?

— Не знаем — отговори Петроний.

— Аз бих предпочел да им дадат — говореше Тулий, — инак арената много скоро ще заприлича на кланица. Какъв великолепен амфитеатър, нали!

Наистина гледката беше величествена. По-ниските редове, запълнени с тоги, се белееха като сняг. На позлатения подиум седеше цезарят с диамантена огърлица и златен венец на главата, до него красивата и мрачна Августа, а наоколо от двете страни весталки, висши чиновници, сенатори с плащове, обточени с пурпурни ивици, военачалници в блестящо въоръжение, с една дума, всичко, което беше в Рим силно, пищно и богато. По-нататък седяха войниците, а по-нагоре се чернееше в кръг море от човешки глави, над които между стълбовете висяха гирлянди от рози, лилии, анемони, бръшлян и лоза.

Всички разговаряха високо, викаха се един друг, пееха, понякога бурно се смееха на някоя духовита дума, която се разнасяше от ред на ред, и тропаха от нетърпение, за да ускорят зрелището.

Най-после тропането заприлича на гръмотевица и не преставаше. Тогава префектът на града, който преди това беше направил с блестящата свита обиколка на арената, даде с кърпичка знак, на който амфитеатърът отвърна с всеобщо „А-а-а!…“, изтръгнато от хиляди гърди.

Обикновено зрелището започваше с лов на диви зверове, по които мятаха стрели и копия разни варвари от север и от юг, обаче този път зверовете щяха да бъдат и без това много, затова започнаха с андабатите — хора с шлемове без отвори за очите. Те трябваше да се бият слепешком. Двайсетина от тях излязоха заедно на арената и започнаха да размахват мечове във въздуха; мастигофорите ги насочваха едни към други с помощта на дълги вили, за да могат да се срещнат. По-изтънчените зрители гледаха равнодушно и с пренебрежение това зрелище, но за народа бяха забавни несръчните движения на борците, а като се случеше да се срещнат гърбом, той избухваше в силен смях и викаше: „Надясно!“, „Наляво!“, „Направо!“, като често заблуждаваше нарочно противниците. Обаче няколко двойки се счепкаха и борбата започваше да става кървава. По-разпалените борци хвърляха щитовете и като се хващаха с левите ръце, за да не се разделят повече, с десните ръце се биеха до смърт. Който паднеше, издигаше пръсти нагоре, молейки с този жест за милост, но в началото на зрелището народът обикновено искаше смъртта на ранените, особено когато се касаеше за андабати, които му бяха неизвестни, тъй като лицата им бяха закрити. Постепенно борците оставаха все по-малко, а когато най-после останаха само двама, сблъскаха ги така, че и двамата паднаха на пясъка и се промушиха взаимно. Тогава сред викове „Peractum est“ прислугата изнесе труповете, а момчета заровиха кървавите следи на арената и я посипаха с шафранови листа.

Сега идеше ред на по-сериозна борба, която възбуждаше любопитството не само на простата тълпа, но и на изтънчената публика; по време на тази борба младите патриции залагаха понякога огромни суми и често се разоряваха. Веднага взеха да обикалят от ръце на ръце дъсчици, които се записваха имената на любимците заедно със сумата от сестерции, които всеки залагаше за своя избраник. Спектатите, т.е. борците, които бяха вече излизали на арената и бяха спечелвали победи, събираха най-много поддръжници, но между залагащите имаше и такива, които залагаха значителни суми за нови и съвсем неизвестни гладиатори, с надежда да получат огромни печалби, ако те победят. Обзалагаше се и самият цезар и жреците, и весталките, и сенаторите, и народът. Хората от тълпата, когато им се свършваха парите, залагаха често собствената си свобода. С разтуптени сърца, а даже и с тревога публиката очакваше излизането на борците, а мнозина обещаваха гласно жертви на боговете, за да спечелят тяхното покровителство над своя любимец.

Наистина, когато се разнесоха пронизителните звуци на тръбите, в амфитеатъра настана тишината на очакването. Хиляди очи се обърнаха към грамадните синджири на вратата, до която се приближи човек, преоблечен като Харон, и всред общото мълчание удари трикратно с чук, сякаш зовеше на смърт онези, които бяха скрити зад тази врата. Бавно се разтвориха двете крила на вратата и разкриха черна паст, от която започнаха да се изсипват на светлата арена гладиаторите. Те вървяха на отделения от по двайсет и пет души, отделно траки, отделно мирмилони, самнити, гали, всички тежко въоръжени, а най-после рециариите с мрежа в едната ръка и тризъбец в другата. При тяхното излизане тук и там се чуха ръкопляскания, които след малко се превърнаха в огромна и продължителна буря. Отгоре до долу се виждаха пламнали лица, пляскащи ръце и отворени уста, от които се изтръгваха викове. А те обиколиха цялата арена с равномерни и пъргави крачки, като блестяха с богатото си въоръжение, след това се спряха пред подиума на цезаря горди, спокойни и блестящи. Пронизителен звук на рог сложи край на ръкоплясканията и тогава борците протегнаха нагоре десници, вдигнаха очи и глави към цезаря и почнаха да викат или по-скоро да пеят с провлечени гласове: