Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Весталките веднага повториха знака. Тогава Календион коленичи върху гърдите на гала, извади къс нож, който носеше под препаската си, и като отмести бронята около шията на противника, заби триъгълното острие до дръжката в гърлото му.

— Peractum est! — разнесоха се гласове в амфитеатъра.

А Ланион потрепера като заклан вол и разрови пясъка с крака, после се изпъна и остана неподвижен.

Меркурий нямаше нужда да проверява с нажежено желязо дали е още жив. Веднага го изнесоха и на арената излязоха други двойки. Едва след тях закипя борбата на целите групи. Народът вземаше в нея участие с душа, със сърце, с очи: виеше, ревеше, свиркаше, ръкопляскаше, смееше се, поощряваше борците, лудееше. Разделените на два отряда гладиатори се биеха на арената с настървението на диви зверове: гърди се удряха о гърди, тела се вкопчваха в смъртна прегръдка, пукаха стави, мечове потъваха в гърди и кореми, побледнели устни бълваха кръв върху пясъка. Накрая някои новаци бяха обзети от такъв панически ужас, че се откъснаха от тоя хаос и започнаха да бягат, но мастигофорите веднага ги върнаха в борбата с бичове с оловни топчета. По пясъка се образуваха големи тъмни петна: все по-голям брой голи и облечени в брони тела се трупаха като снопи. Живите се бореха върху трупове, препъваха се о брони и щитове, окървавяваха краката си о изпочупените оръжия и падаха. Народът не можеше да се овладее от радост, опияняваше се от смъртта, дишаше я, насищаше очите си с нея и с наслада вдъхваше изпаренията й.

Най-после паднаха почти всички победени. Само неколцина ранени коленичиха в средата на арената и като се олюляваха, протягаха към зрителите ръце с молба за пощада. На победителите бяха раздадени награди, венци, маслинени клонки и след това настъпи кратка почивка, която по заповед на всемогъщия цезар се превърна в угощение. Във вазите димяха благоухания. Пръскаха народа с шафранена и теменужена вода. Разнасяха разхладителни напитки, печено месо, сладкиши, вино, маслини и плодове. Народът гълташе, разговаряше и крещеше в чест на цезаря, за да го накара да бъде още по-щедър. И наистина, когато гладът и жаждата бяха наситени, стотици роби внесоха пълни кошове с подаръци, а облечени като амури момчета изваждаха от кошовете различни предмети и с две ръце ги хвърляха на публиката. Когато взеха да раздават лотарийни тесери, стана сбиване: хората се блъскаха, падаха, тъпчеха се, викаха за помощ, прескачаха пейките и се задушаваха в страшната блъсканица, защото човек, ако имаше късмет, можеше да спечели къща с градина, роб, разкошно облекло или рядък див звяр, който след това щеше да продаде на амфитеатъра. Ставаха такива безредици, че често преторианците трябваше да въвеждат реда, а след всяко раздаване от цирка изнасяха хора със счупени ръце, крака или смазани до смърт в навалицата.

Но по-богатите не участваха в борбата за тесери. Августианите се забавляваха с Хилон и се присмиваха на неговите напразни усилия да покаже, че може да гледа борбата и кръвопролитието спокойно като всички други. Напразно обаче нещастният грък се мръщеше, хапеше устни и стискаше юмруци така, че ноктите му се забиваха в дланите. Не само гръцката му натура, а и страхливостта му не можеше да понася такива зрелища. Лицето му побледня, челото се ороси с капки пот, устните посиняха, очите му хлътнаха, зъбите му тракаха. След като се свърши борбата, дойде за малко на себе си, но когато взеха да му се присмиват, обхвана го внезапен гняв и той започна отчаяно да хапе.

— Ех ти, грък! Не можеш да гледаш разкъсана човешка кожа — казваше Ватиний, като му дърпаше брадата.

Хилон му се озъби с последните си два жълти зъба и отговори:

— Баща ми не беше обущар, та не мога да кърпя кожа.

— Macte! Habet! — извикаха няколко гласа.

Но други продължаваха да се подиграват.

— Не е крив тоя, че вместо сърце има в гърдите си парче сирене — извика Сенецион.

— Не си крив ти, че вместо глава имаш мехур — отвърна Хилон.

— Няма ли да станеш гладиатор? Чудесен ще бъдеш с мрежа на арената!

— Ако хвана в нея тебе, все едно, че съм хванал вонящ папуняк.

— Ами какво ще правиш с християните? — питаше го Фест от Лигурия. — Не искаш ли да станеш куче и да ги хапеш?

— Не, искам да ти стана брат.

— Ти, меотийска проказо!

— Ти, лигурийско муле!

— Тебе май те сърби кожата, но не те съветвам да молиш аз да те почеша.

— Чеши се сам. Ако изчешеш собствените си струпеи, ще унищожиш най-хубавото, което имаш.

Така те го нападаха, а той отвръщаше заядливо сред общия смях. Цезарят пляскаше с ръце, повтаряше „Macte!“ и ги поощряваше. Но след малко се приближи Петроний и като докосна рамото на гърка с издяланата си от слонова кост пръчка, рече студено: