Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тогава десетки кучета се нахвърлиха навътре сред християните в някакъв проход. Тълпата престана да реве, за да може да гледа с по-голямо внимание. Сред воя и ръмженето още се чуваха жални мъжки и женски гласове: „Pro Christo! Pro Christo!“, но на арената се образуваха подвижни кълба от телата на кучетата и хората. Сега кръвта течеше като поток от разкъсаните тела. Кучетата си отнемаха едно от друго кървави човешки късове. Миризма на кръв и разкъсани вътрешности задуши арабскиту благовония и изпълни целия цирк. Най-после останаха да се виждат само тук-там единични коленичили фигури, но скоро ги покриха подвижните виещи кълба.

Виниций, който се изправи в момента, когато християните излязоха на арената, и се обърна, за да посочи на копача, както беше обещал, къде се намира апостолът, скрит между хората на Петроний, седна пак с мъртвешко лице и поглеждаше с изцъклени очи ужасното зрелище. В началото страхът, че копачът е могъл да се излъже и че Лигия се намира между жертвите, беше го вцепенил напълно, но като слушаше възгласите „Pro Christo!“ и когато видя мъките на толкова жертви, които в смъртния си час славеха своята истина и своя бог, завладя го друго чувство, което го прониза като непоносима, но непреодолима болка — щом сам Христос е умрял в мъки, сега, когато гинат заради него хиляди, когато се пролива море от кръв, една капка повече не значи нищо и дори е грях да се иска милост. Тази мисъл идеше към него от арената, пронизваше го заедно със стоновете на умиращите, заедно с миризмата на кръвта им. И все пак се молеше и повтаряше с пресъхнали устни: „Христе, Христе, и твоят апостол се моли за нея!“ След това се забрави, изгуби представа къде се намира, само му се струваше, че кръвта на арената приижда и приижда, че ще се надигне и ще потече от цирка и ще залее целия Рим. Накрая не чуваше нищо, ни воя на кучетата, ни виковете на хората, ни гласовете на августианите, които внезапно започнаха да викат:

— Хилон припадна!

— Хилон припадна! — повтори Петроний, като се обърна натам, където беше гъркът.

Хилон наистина беше загубил съзнание и седеше бял като платно, отметнал назад глава, с широко отворени уста, като труп.

В тоя миг започнаха да изкарват на арената нови жертви, покрити с кожи.

Те коленичиха веднага, както и техните предшественици, но изморените кучета не искаха да ги разкъсват. Едва няколко кучета се нахвърлиха върху най-близките коленичили християни, а другите легнаха, вдигнаха нагоре окървавените си муцуни и започнаха да дишат уморено и тежко.

Тогава, обезпокоен от това, но опиянен от кръвта и озверен, народът започна да крещи с ужасяващи гласове:

— Лъвовете! Лъвовете! Пуснете лъвовете!…

Лъвовете се пазеха за следния ден, но в амфитеатъра народът налагаше волята си на всички, дори и на цезаря. Единствен само Калигула, дързък и непостоянен в прищевките си, беше се осмелил да се противопоставя, дори бе заповядал да налагат тълпите с тояги, но и той най-често беше отстъпвал. Нерон, за когото ръкоплясканията бяха по-скъпи от всичко на света, не се противопоставяше никога, а още по-малко можеше да се противопостави сега, когато трябваше да се успокоят раздразнените след пожара тълпи и за християните, върху които той искаше да стовари вината за бедствието.

И той даде знак да отворят куникулума, а народът, видял това, се успокои веднага. Чу се скърцането на решетките, зад които бяха лъвовете. Като ги видяха, кучетата се скупчиха на противоположната страна на кръга с тихо скимтене, а лъвовете започнаха да излизат на арената един след друг, огромни, бледожълти, с големи рошави глави. Самият цезар обърна към тях отегченото си лице и вдигна смарагда към окото си, за да ги наблюдава по-добре. Августианите ги посрещнаха с ръкопляскане; тълпата ги броеше с пръсти и в същото време следеше жадно какво ще направят християните, като ги видят; а християните отново започнаха да повтарят непонятните за мнозина, но дразнещи всички думи: „Pro Christo! Pro Christo!“

Но лъвовете, макар и изгладнели, не бързаха към жертвите. Червеникавият блясък на арената им пречеше и те мигаха като ослепени; някои протягаха лениво големите си златисти тела, други се прозяваха, сякаш искаха, разтваряйки челюсти, да покажат на зрителите страшните си зъби. След това миризмата на кръв и на разкъсани тела, каквито имаше много по арената, започна да им действа. Скоро движенията им станаха неспокойни, гривите им щръкнаха, ноздрите им поемаха шумно въздух. Изведнъж един се спусна към трупа на една жена с разкъсано лице и като опря предните си лапи върху тялото, започна да лиже с грапавия си език съсирената кръв, друг се приближи към един християнин, който държеше в ръцете си дете в кожа на еленче.