Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тогава излязоха на арената стотици циркови роби, въоръжени с лопати за копаене и гребане, с метли, колички, кошове за вътрешностите и чували с пясък. Те прииждаха едни след други и по цялата арена закипя трескава работа. След малко тя бе очистена от труповете, кръвта и животинските нечистотии. Прекопаха я, заравниха я и посипаха с дебел пласт чист пясък. След това изтичаха амурчета и разхвърляха листчета от рози, лилии и най-различни цветя. Запалени бяха наново кадилниците и велариумът бе снет, тъй като слънцето беше се спуснало вече доста ниско.

А тълпите зрители се споглеждаха с учудване и се питаха какво ли ново зрелище ги чака този ден.

И наистина предстоеше такова зрелище, каквото никой не очакваше. Ето че цезарят, който от някое време беше напуснал подиума, се появи неочаквано на обсипаната с цветя арена, в пурпурен плащ и със златен венец на главата. Дванайсет певци с цитри в ръце вървяха след него, а той, държейки сребърна лютня, излезе с тържествени крачки на средата на арената, поклони се няколко пъти на зрителите, вдигна очи към небето и остана известно време така, сякаш очакваше вдъхновение.

След това дръпна струните и започна да пее:

Песента малко по малко се превърна в тъжна, изпълнена с болка елегия. В цирка настана тишина. След малко цезарят, сам развълнуван, запя по-нататък:

Тук гласът му затрепера и очите му овлажняха. По ресниците на весталките се показаха сълзи, народът слушаше тихо, а после избухна продължителна буря от ръкопляскания.

В това време отвън през отворените за проветряване вомитории се чуваше скърцане на коли, на които товареха кървавите останки на християните, мъже, жени и деца, за да ги откарат в страшните ями, наречени путикули.

А апостол Петър сложи ръце на бялата си трепереща глава и вик отекваше в душата му:

„Господи! Господи! Кому си дал властта над света и защо искаш да основеш своята столица в този град?“

В това време слънцето беше слязло ниско на запад и сякаш се разтапяше във вечерния блясък. Зрелището беше свършило. Тълпите започнаха да напущат амфитеатъра и да се изливат в града през коридорите, наричани вомитории. Само августианите се забавиха, защото чакаха да отмине вълната. Те всички бяха напуснали местата си и бяха се събрали при подиума, където цезарят се появи отново, за да слуша похвали. Макар че след края на песента зрителите не скъпяха ръкоплясканията си, за него това не беше достатъчно — той очакваше възторг, който да стигне до лудост. А и сега напразно звучаха хвалебните химни, напразно весталките целуваха божествените му ръце, а Рубрия се наведе тъй, че червенокосата й глава докосна гърдите му. Нерон не беше доволен и не можеше да скрие това. Учудваше го и същевременно го безпокоеше обстоятелството, че Петроний пази мълчание. Някоя похвална и умело изтъкваща достойнствата на песента дума от неговата уста би го успокоила много в тая минута. Най-после, като не можа да издържи, той му кимна, а когато Петроний дойде на подиума, обърна се към него:

— Кажи.

А Петроний отвърна студено:

— Мълча, защото не мога да намеря думи. Ти надмина сам себе си.

— И на мене тъй ми се струва, но този народ?

— Нима можеш да искаш мелези да разбират от поезия?

— Значи, и ти си забелязал, че не ми благодариха тъй, както заслужавах?

— Защото си избрал лош момент.

— Защо?

— Защото мозъци, отровени от задуха на кръвта, не могат да слушат внимателно.

Нерон стисна юмруци и отвърна:

— Ах, тези християни! Изгориха Рим, а сега и мене оскърбяват. Какви ли наказания още да измисля за тях?

Петроний схвана, че върви по погрешен път и че думите му ще доведат до резултат, обратен на желания. Затова, като искаше да отклони мислите на цезаря в друга посока, наведе се към него и му пошепна: