Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Нощта беше ясна, топла. Пред цирка още сновяха тълпи, любопитни да видят тръгването на цезаря, но някак мрачни и мълчаливи. Тук-там се разнесе ръкопляскане, обаче веднага затихна. От сполиариума скърцащи коли изкарваха непрестанно кървавите останки на християните.

По пътя Петроний и Виниций мълчаха. Едва когато наближиха къщата, Петроний попита:

— Ти мисли ли за това, което ти казах?

— Да — отвърна Виниций.

— Вярваш ли, че сега и за мене този въпрос е най-важното нещо? Трябва да я освободя въпреки цезаря и Тигелин. Това е като борба, в която съм решил да победя, това е сякаш игра, в която искам да спечеля макар и с цената на собствената си кожа… Днешният ден затвърди още повече това мое намерение.

— Нека Христос те възнагради!

— Ще видиш.

Така разговаряйки, те се спряха пред входа на къщата и слязоха от лектиката. В същия миг се приближи към тях някаква тъмна фигура и попита:

— Тук ли е благородният Виниций?

— Да — отвърна трибунът, — какво искаш?

— Аз съм Назарий, син на Мириам. Ида от затвора и ти нося вест за Лигия.

Виниций сложи ръка на рамото му и в светлината на факлата го загледа в очите, без да може да каже ни една дума. Но Назарий отгатна въпроса, който замираше на устните му, и отговори:

— Жива е досега. Урс ме изпраща при тебе, господарю, да ти кажа, че тя има треска, но се моли и повтаря твоето име.

А Виниций отвърна:

— Слава на Христа, който може да ми я върне.

После повика вътре Назарий и го заведе в библиотеката. А след малко дойде и Петроний, за да слуша разговора им.

— Болестта я спаси от позор, защото палачите се страхуват. Урс и лекарят Главк бдят над нея денем и нощем.

— Пазачите същите ли са?

— Да, господарю, и тя е в тяхното помещение. Затворниците, които бяха в долния затвор, измряха всички от треската или се задушиха от зловония.

— Ти кой си?

— Благородният Виниций ме познава. Аз съм син на вдовицата, у която живееше Лигия.

— И си християнин?

Младежът погледна въпросително Виниций, но като видя, че в тоя миг той се моли, вдигна глава и рече:

— Да.

— Как влизаш свободно в затвора?

— Аз се наех, господарю, да изнасям тела на умрели и направих това нарочно, за да ходя да помагам на своите братя и да им нося вести от града.

Петроний се вгледа по-внимателно в прекрасното лице на младежа, в сините му очи, буйни коси, а после попита:

— От кой край си ти, момко?

— Аз съм галилеянин, господарю.

— Искаш ли Лигия да бъде свободна?

Момъкът вдигна очи:

— Да. Макар и да трябва после самият аз да умра.

В това време Виниций прекъсна молитвата и каза:

— Кажи на пазачите да я сложат в ковчег като умряла. Ти си избери помощници, които ще я изнесат през нощта заедно с тебе. Като наближите Вонещите ями, ще видите да чакат хора с лектика, на които ще дадете ковчега. На пазачите обещай от мое име, че ще им дам толкова злато, колкото може всеки да носи в наметалото си.

И като говореше така, лицето му бе изгубило обикновения си мъртвешки вид, в него се събуди войникът, у когото надеждата възвърна предишната енергия.

Назарий пламна от радост, вдигна ръце и извика:

— А когато бъде свободна, нека я изцели Христос!

— Мислиш ли, че пазачите ще се съгласят? — попита Петроний.

— Те ли, господарю? Стига да знаят, че няма да ги сполети наказание или мъка!

— Да! — каза Виниций. — Пазачите бяха съгласни дори тя да избяга, още по-лесно ще позволят да бъде изнесена като мъртва.

— Наистина — каза Назарий, — има поставен човек да проверява с нажежено желязо дали телата, които изнасяме, са мъртви. Но той взема по няколко сестерции, за да не докосва с желязото лицата на умрелите. За една жълтица пък ще докосне ковчега, а не тялото.

— Кажи му, че ще получи пълна кесия жълтици — каза Петроний. — Но ще успееш ли да подбереш сигурни помощници?

— Ще намеря такива, които за пари биха продали и собствените си жени и деца.

— Къде ще ги намериш?

— В самия затвор или в града. Пазачите, щом веднъж са подкупени, ще пуснат, когото поискат.

— В такъв случай ще въведеш мене като наемник — каза Виниций. Но Петроний взе да го разубеждава енергично да не прави това. Преторианците можеха да го познаят даже преоблечен и всичко би могло да пропадне.

— Нито в затвора, нито при Вонещите ями — казваше той. — Трябва всички, и цезарят, и Тигелин, да бъдат убедени, че тя е умряла, инак ще наредят веднага да започне гонитба. Подозренията можем да приспим само ако ние останем в Рим, когато тя бъде отведена в Албанските планини или по-далеч, в Сицилия; едва след една или две седмици ти ще се разболееш и ще повикаш Нероновия лекар, който ще ти нареди да заминеш в планините. Тогава ще се съберете, а после…