Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Аз съм му отдал душата си — отвърна Виниций.

И се разделиха. Петроний се върна в кубикулума, а Виниций отиде да погледа отдалече затвора, оттам се запъти чак към склона на Ватиканския хълм, към жилището на копача, където беше получил кръщение от ръцете на апостола. Струваше му се, че там Христос ще го чуе по-скоро, отколкото където и да било другаде. И като го намери, той се хвърли на земята и съсредоточи всички сили на наболялата си душа в молитва за милосърдие и се унесе в нея тъй, че забрави къде се намира и какво става с него.

Едва следобед го събуди далечният отглас на тръбите, който идеше откъм Нероновия цирк. Тогава излезе от хижата и взе да се оглежда като току-що пробуден от сън. Наоколо цареше горещина и тишина, прекъсвана от редките звуци на медни тръби и от постоянното страстно свирене на щурците. Бе станало задушно; небето над града беше още синьо, но на хоризонта към Сабинските планини се събираха тъмни облаци.

Виниций се върна в къщи. В атриума го чакаше Петроний.

— Бях в Палатин — рече той. — Нарочно се показах там и даже поиграх на кости. Довечера у Аниций има пир. Казах, че ще отидем, но едва след полунощ, понеже преди това трябва да се наспя. Аз наистина ще отида, а добре би било да дойдеш и ти.

— Няма ли някакви известия от Нигер или от Назарий? — попита Виниций.

— Не. Ще ги видим едва в полунощ. Забеляза ли, че ще има буря?

— Да.

— Утре щяло да има зрелище с разпнати християни, но може би дъждът ще попречи.

След това той се приближи и като хвана Виниций за рамото, каза му:

— Но нея няма да я видиш на кръст, а в Кориоли. Кълна се в Кастор, не бих дал оня миг, когато ще я освободим, за всичките скъпоценности на Рим. Нощта не е далеч…

Действително нощта беше близко, а тъмнината започна да пада над града по-рано от обикновено поради облаците, които бяха закрили целия хоризонт. С настъпването на нощта заваля силен дъжд, който се изпаряваше от нагорещените от дневния пек камъни и изпълни улиците на града с мъгла. След това дъждът ту преставаше, ту отново се изливаше в краткотрайни порои.

— Да побързаме! — каза най-после Виниций. — Поради бурята могат да изнесат по-рано телата от затвора.

— Време е! — отговори Петроний.

Двамата взеха галски наметала с качулки и излязоха на улицата през градинската вратичка. Петроний се беше въоръжил с къс римски нож, наречен сика, който той вземаше винаги когато излизаше нощем.

Градът беше пуст поради бурята. От време на време светкавица раздираше облаците и озаряваше с ярка светлина стените на новопостроените или строящи се още къщи и мокрите плочи на улиците. На тази светлина те видяха най-после, след доста дълъг път, възвишението, на което се намираше малкият храм на Либитина, а в подножието няколко мулета и коне.

— Нигер! — извика тихо Виниций.

— Тук съм, господарю! — обади се глас в дъжда.

— Готово ли е всичко?

— Да, скъпи. Щом се стъмни, ние бяхме тук. Скрийте се в изкопа, защото ще се измокрите до кости. Каква буря! Мисля, че ще вали град.

Наистина опасението на Нигер се оправда. Веднага заваля град, отначало дребен, а след това все по-едър и по-гъст. Изведнъж стана хладно.

А те разговаряха тихо в изкопа, скрити от вятъра и ледения град.

— И да ни види някой — казваше Нигер, — няма в нищо да се усъмни, защото приличаме на хора, които чакат да мине бурята. Страхувам се само да не отложат изнасянето на труповете за утре.

— Градът няма да вали дълго — каза Петроний. — Трябва да чакаме и до зори дори.

И те чакаха, като се ослушваха няма ли до тях да достигне глас от процесията. Градушката наистина престана, но веднага след това започна да плющи пороен дъжд. От време на време излизаше вятър и донасяше откъм Вонещите ями страшна миризма на разлагащи се тела, погребани плитко и небрежно.

Изведнъж Нигер се обади:

— Виждам светлинна през мъглата… една, две, три… това са факли.

И се обърна към хората си:

— Внимавайте да не пръхтят мулетата.

— Идат! — каза Петроний.

Наистина светлинните ставаха все по-ясни. След малко можеха да се различат люлеещите се от вятъра пламъци на факлите.

Нигер взе да се кръсти и моли. В това време мрачното шествие наближи и когато се изравни с храма на Либитина, спря. Петроний, Виниций и Нигер се притиснаха мълчаливо към подножието на хълма — не разбирайки какво означава това. Но носачите се бяха спрели само за да си обвият лицата и устата, за да се запазят от задушливия смрад, който при самите путикули беше просто непоносим. След това вдигнаха носилките с ковчезите и отминаха нататък.