Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Само един ковчег се задържа срещу храма.

Виниций се спусна към него, а подире му Петроний, Нигер и двамата британски роби с лектиката.

Но преди да стигнат, в тъмнината се чу пълният с болка глас на Назарий:

— Господарю, преместиха я заедно с Урс в Есквилинския затвор… Ние носим друго тяло, а нея откараха преди полунощ!…

След като се върна в къщи, Петроний беше мрачен като буря, не се и опитваше дори да утешава Виниций. Разбираше, че не може и да се мечтае да освободят Лигия от есквилинските подземия. Предполагаше, че вероятно затова е била пренесена от Тулианум, за да не умре от треската и да не избегне отредената й съдба в амфитеатъра. Но тъкмо това показваше, че бдяха над нея и я пазеха по-внимателно от другите. Петроний съжаляваше с цялата си душа и нея, и Виниций, но го ядеше освен това и мисълта, че за пръв път в живота си не е успял в нещо и за пръв път е бил победен в една борба.

„Изглежда, Фортуна ме напуща — казваше си той, — но боговете се лъжат, ако смятат, че ще се съглася на такъв живот например като неговия.“

И той погледна Виниций, който също го гледаше с разширени зеници.

— Какво ти е? Тресе ли те? — каза Петроний.

А той му отговори с някакъв страшен, пречупен и бавен глас, подобен на гласа на болно дете:

— Аз вярвах, че той може да ми я върне.

Над града затихваха последните гръмотевици на бурята.

Тридневните дъждове — рядко явление в Рим през лятото — и градушките, които падаха въпреки природния закон не само денем и вечер, но даже и среднощ, прекъснаха зрелищата. Народът се разтревожи. Предричаха неплодородие за гроздето, а когато един ден по пладне падна гръм на Капитолий и стопи бронзовата статуя на Церера, беше разпоредено да се принесат жертви в храма на Юпитер Салватор. Жреците на Церера пуснаха слух, че гневът на боговете се е излял върху града, защото наказанията на християните са се забавили, затова тълпите започнаха да настояват зрелищата по-скоро да продължат независимо от времето. Радост обхвана целия Рим, когато най-после бе оповестено, че зрелищата ще започнат отново.

Времето се оправи. Амфитеатърът постепенно от ранна утрин до късно вечерта се изпълни с хиляден народ, а и самият цезар пристигна рано с весталките и целия двор. Зрелището трябваше да започне с борба на самите християни помежду им; за тази цел те бяха облечени като гладиатори и въоръжени с всички оръжия, които служеха на професионалните борци в нападателен и отбранителен бой. Но сега дойде разочарованието. Християните захвърляха на пясъка мрежите, вилите, копията и мечовете и вместо да се бият, започваха да се прегръщат и да се насърчават, за да издържат мъките и смъртта. Тогава тълпите бяха обхванати от дълбоко възмущение и разочарование. Едни обвиняваха християните в страхливост и малодушие, други твърдяха, че нарочно не искали да се бият, защото мразели народа и искали да го лишат от радостта, която е свикнал да изпитва, като гледа мъжество. Най-после по заповед на цезаря пуснаха истински гладиатори, които избиха мигновено коленичилите и беззащитни християни.

Обаче след прибирането на труповете зрелището вече не представяше борба, а бе заменено с редица митологически картини, замислени от самия цезар. Представен бе Херкулес, обхванат от пламъци на планината Ета. Виниций изтръпна при мисълта, че за ролята на Херкулес може би е определен Урс, но стана ясно, че още не беше дошъл ред на верния слуга на Лигия, защото на кладата изгоря някакъв друг, съвсем непознат нему християнин. Затова пък в следващата картина Хилон, когото цезарят не пожела да освободи от представлението, видя познати хора: представена бе смъртта на Дедал 25 25 Дедал, който според други предания успял да прелети от Крит до Сицилия, в римските амфитеатри е загивал по същия начин, както Икар. Вж. и бележката в показалеца на имената. и Икар. В ролята на Дедал се яви Евриций, същият оня старец, който на времето беше разкрил на Хилон знака на рибата, а в ролята на Икар беше неговият син Кварт. Двамата бяха издигнати високо с нарочно приготвено съоръжение, а след това изведнъж бяха съборени от огромната височина долу на арената; младият Кварт падна толкова близо до подиума на цезаря, че опръска с кръв не само външните украшения, но и покрития с пурпурна тъкан парапет. Хилон не видя падането, защото беше затворил очи, чу само глухия удар на тялото, а когато след малко видя кръв току до себе си, едва не припадна втори път. Картините се сменяха бързо. Срамните мъки на девойките, опозорявани преди смъртта си от гладиатори, преоблечени като животни, зарадваха тълпите. Народът видя жриците на Кибела и Церера, видя Данаидите, видя Дирка и Пазифая, най-после видя малки момиченца, разкъсвани от диви коне. Народът аплодираше разнообразните идеи на цезаря, който, горд със своите замисли и щастлив от ръкоплясканията, не сваляше сега ни за минута смарагда от окото си и наблюдаваше белите тела, разкъсвани от желязото, и конвулсивните гърчове на жертвите. Бяха представени и сцени из историята на града. След девойките видяха Муций Сцевола, чиято ръка, завързана за триножник с огън, изпълваше с миризма на изгоряло месо амфитеатъра, но и този мъченик, като истинския Сцевола, стоеше, без да охне, с вдигнати нагоре очи, шепнейки молитва с почернелите си устни. След като той бе доубит и извлечен в сполиариума, настъпи обичайната обедна почивка. Цезарят заедно с весталките и августианите напусна амфитеатъра и отиде в нарочно издигнатия огромен пурпурен шатър, където беше приготвен за него и за гостите разкошен прандиум. Повечето от тълпите последваха неговия пример и като се изсипаха навън, разположиха се в живописни групи около шатъра, за да дадат почивка на изморените си от дългото седене тела и да изядат храната, разнасяна щедро от роби по милостта на цезаря. Само най-любопитните, след като станаха от местата си, слязоха на самата арена и пипайки с пръст лепкавия от кръвта пясък, водеха спорове като познавачи и запалянковци за това, което вече бяха видели и което още предстоеше. Но скоро излязоха и те, за да не закъснеят за угощението; останаха само няколко души — задържаше ги не любопитството, а съчувствието към бъдещите жертви.