Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И отново следваха преторианци — грамадни сикамбрийци, брадати, светли, руси, синеоки. Пред тях знаменосци, наречени имагинарии, носеха римски орли, таблички с надписи, статуйки на германски и римски богове, а накрая статуйки и бюстове на цезаря. Изпод кожите и войнишките ризници се виждаха обгорени и силни като военни машини ръце, които можеха да носят тежкото оръжие на тоя вид стража. Земята сякаш се огъваше под техните равномерни и твърди стъпки; уверени в своята сила, която можеха да насочат и срещу самите цезари, те гледаха гордо уличното простолюдие, като забравяха, че повечето от тях са дошли в тоя град във вериги. Тук обаче беше само една незначителна част от тях, тъй като главните преториански сили останаха в града, за да го пазят и да поддържат реда. Зад тях водеха впрегатните тигри и лъвове на Нерон, които щяха да впрегнат в походните колесници, ако той пожелаеше да подражава на Дионис. Водеха ги индуси и араби за стоманени вериги и толкова отрупани с цветя, сякаш бяха изплетени от тях. Дресирани от изкусни бестиарии, зверовете гледаха тълпата със своите зелени, сякаш сънни очи, а понякога вдигаха грамадните си глави, ръмжаха, душеха изпаренията на човешките тела и облизваха муцуните си с грапавите си езици.

После се проточиха цезаровите колесници и лектики, по-големи и по-малки, златни или пурпурни, украсени със слонова кост, бисери или пък с блестящи скъпоценности; след тях малък отред преторианци в римско въоръжение, съставен от войници-доброволци, и пак тълпа от натруфена прислуга и момченца, а най-после — самият цезар. Виковете на тълпите отдалеч известяваха неговото приближаване.

В тая навалица беше и апостол Петър, който искаше поне веднъж в живота си да види цезар. Придружаваха го Лигия със забулено лице и Урс, чиято сила представляваше най-сигурната защита за девойката сред тая своенравна и разпусната тълпа. Лигиецът взе един от предназначените за строежа на храма камъни и го даде на апостола да стъпи на него, за да може да гледа по-добре. Отначало Урс разблъскваше навалицата като кораб, когато пори вълните, а хората роптаеха. Но когато той вдигна сам камъка, който и четирима най-силни атлети не биха помръднали, ропотът се замени с почуда и викове: „Macte!“ Но в това време цезарят се приближи. Той седеше в кола, теглена от шест бели идумейски жребеца, подковани със злато. Колата имаше форма на шатър, отворен отстрани, за да могат тълпите да видят цезаря: там можеха да се поместят още няколко души, но Нерон, който искаше всички погледи да бъдат съсредоточени върху него, беше сам, а до краката му стояха само две джуджета-изроди. Облечен беше в бяла туника и аметистова тога, която хвърляше синкав отблясък на лицето му. На главата си имаше лавров венец. От времето на пътуването си до Неапол той беше много затлъстял. Лицето му се бе наляло; под долната челюст висеше двойна брада, затова устата му, и без това разположена близо до носа, сега изглеждаше изрязана под самите ноздри. Тлъстата си шия беше обвил както винаги с копринена кърпа, която непрестанно поправяше с пълната си бяла ръка, обрасла по ставите с червени косми, като кървави петна; той не бе позволил на епилаторите да ги изскубнат, понеже му бяха казали, че това предизвиква тръпки в пръстите и пречи при свиренето на лютия. На лицето му човек както винаги можеше да види освен умора и скука, и безгранична суетност. Изобщо това лице беше страшно и смешно. Той обръщаше глава ту на една страна, ту на друга, примигваше понякога с очи и слушаше внимателно как го поздравяват. Посрещна го буря от ръкопляскания и викове: „Здравей, божествени цезарю, императоре! Здравей, победителю! Здравей, несравними сине на Аполон! Аполон.“ Като слушаше тия думи, той се усмихваше, но от време на време лицето му се намръщваше, понеже римската тълпа обичаше да се надсмива и уверена в своята многочисленост, си позволяваше язвителни подигравки дори и по отношение на велики триумфатори, които наистина обичаше и почиташе. Известно беше, че някога, при влизането на Юлий Цезар в Рим, викали: „Граждани, скрийте жените си, влиза плешивият развратник!“ Но чудовищното самолюбие на Нерон не търпеше и най-малкия упрек или язвителност, а в тълпата сред виковете и похвалите се разнасяха и провиквания: „Меднобрад! Къде караш огнената си брада? Нима се страхуваш, че Рим ще пламне от нея?“ Тия, които викаха, не знаеха, че в шегата им се крие страшно пророчество. Подобни гласове не гневяха много цезаря, тъй като той нямаше брада, защото отдавна беше я принесъл в жертва на Юпитер Капитолийски в златна кутийка. Но други, скрити зад грамадите от камъни и греди за светилището, викаха: „Matricida! Нерон! Орест! Алкмеон!“, а трети: „Къде е Октавия!“, „Върни пурпура!“ — а на вървящата след него Попея викаха: „Flava сота“, което значеше уличница. Музикалното ухо на Нерон долавяше и такива викове, затова той веднага поднасяше към окото си с пръсти полирания изумруд, сякаш искаше да види и запомни ония, които викаха. Погледът му се спря върху стоящия на камъка апостол. За миг тия двама души се спогледаха и никому от блестящата свита, нито пък от многобройната тълпа, не мина през ума, че в тая минута се гледат двамата властелини на земята; единият скоро щеше да изчезне като кървав сън, а другият, старецът, облечен в проста дреха, щеше да завладее града и света завинаги.