Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций до Лигия:

„Била ли си, скъпа, с Авъл и Помпония в Анций? Ако не си, ще бъда щастлив да ти го покажа някога. Още от Лавренций вилите се редят край брега една след друга, а самият Анций е безкрайна верига от дворци портики, чиито колони се оглеждат във водата, когато времето е хубаво. И аз тук имам жилище, над самото море с маслинова градина и кипарисова гора зад вилата; и когато помисля, че след време това жилище ще стане твое, мраморът му ми изглежда по-бял, градинките по-сенчести и морето по-лазурно. О, Лигия, колко е хубаво да живееш и да любиш! Старият Меникъл, който пази вилата, е посадил по поляната под миртите цели купища ириси; като ги гледам, спомням си дома на Авъл, вашия имплувиум и градината, в която седях при тебе. И на тебе тези ириси ще ти напомнят вашия дом, затова съм сигурен, че ще обикнеш Анций и тая вила. Веднага след като пристигнахме, разговаряхме дълго с Павел на прандиума. Говорихме за теб, а после той започна да поучава; аз дълго слушах и ще ти кажа само това, че дори ако можех да пиша като Петроний, пак не бих могъл да ти разкажа всичко, което ми мина през ума и се всели в душата ми. Не съм очаквал, че на света може да има такова щастие, такава красота и спокойствие, за които хората досега не са знаели. Всичко това обаче ще ти кажа, когато в първата свободна минута се завърна в Рим. Кажи ми, как може земята да понася едновременно такива хора като апостол Петър, Павел от Тарс и цезаря? Питам, защото след Павловото поучение прекарах вечерта у Нерон и знаеш ли какво чух там? Най-напред той сам чете своята поема за разрушаването на Троя и негодуваше, че никога не е виждал горящ град. Той завиждаше на Приам и го наричаше щастлив човек затова, че е могъл да наблюдава пожара и гибелта на родния си град. Тигелин отговори: «Кажи само една дума, божествени, аз ще взема запалена главня и преди да изтече нощта, ще видиш Анций горящ.» Но цезарят го нарече глупец. «Къде — каза той — ще ходя да дишам морски въздух и да пазя гласа си, с който са ме надарили боговете и за който, както казват, трябва да се грижа заради доброто на народа. Нима Рим не ми пречи, нима не пресипвам от смрадливите изпарения на Субура и Есквилин, нима горящият Рим не ще представлява сто пъти по-величествена и по-трагична картина от Анций?» И всички започнаха да говорят каква нечувана трагедия би представлявала гледката на такъв един град, покорил света, а после превърнат в купчина сива пепел. Цезарят заяви, че в такъв случай поемата му ще надмине песните на Омир, а после заговори как ще построи града и как бъдещите векове ще се удивляват на неговото дело, пред което всички други човешки дела щели да бледнеят. В това време пируващите, вече съвсем пияни, завикаха: «Направи това, стори го!» А той каза: «Трябва да имам верни и много предани приятели!» Да си призная, като слушах това, веднага се разтревожих, защото ти си в Рим, carissima. Сега сам се смея на тоя страх и мисля, че колкото и да са безумни цезарят и августианите, не ще се осмелят и не ще допуснат подобна лудост; и все пак колко много се страхува човек за своето любимо същество, а аз бих желал домът на Лин да не е на тясна задтибърска уличка и в квартал, заселен с чужденци, на които в случай на пожар биха обърнали по-малко внимание. За мен и палатинският дворец дори не е достоен да бъде твое жилище, но аз желая да не ти липсват ония красиви неща и удобства, на които си свикнала от детинство. Премести се в дома на Авъл, о, моя Лигия. Тук дълго мислих за това. Ако цезарят беше в Рим, новината за твоето завръщане наистина би могла да стигне чрез робите до Палатинския хълм, да привлече вниманието му и да те изложи на преследване, защото си се осмелила да се противопоставиш на волята му. Но той ще остане дълго в Анций и докато се върне, робите ще престанат да говорят за това. Лин и Урс могат да живеят при теб. Най-сетне живея с надеждата, че преди Палатинският хълм да види цезаря, ти, моя божествена, ще заживееш в своя собствен дом на Карини. Да бъде благословен денят, да бъдат благословени часът и минутата, когато ще престъпиш моя праг, и ако Христос, чиято вяра се уча да изповядвам, стори това, нека бъде благословено и неговото име. Ще му служа и за него ще дам живота и кръвта си. Не, лошо се изразих: ще му служим двамата, докато се скъса нишката на живота ни. Обичам те и те поздравявам с цялата си душа.“

Урс черпеше вода от цистерната, издърпвайки с въжето двойните амфори, тананикаше чудна лигийска песен и поглеждаше весело към Лигия и Виниций, които се белееха сред кипарисите в градината на Лин като две статуи. Никакъв ветрец не трепкаше в дрехите им. Златистовиолетов здрач падаше над света, а те се държаха за ръце и разговаряха във вечерната тишина.