Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Марк, няма ли да пострадаш затова, че си напуснал Анций без знанието на цезаря? — питаше Лигия.

— Не, скъпа моя — отговори Виниций. — Цезарят каза, че ще се затвори два дена с Терпнос и ще съчинява нови песни. Той често прави така и тогава за нищо друго не мисли и не помни. Всъщност какво ме интересува цезарят, когато съм при теб и те гледам. Достатъчно вече тъгувах, а през последните нощи и сънят ме напусна. Понякога, когато задрямвах от умора, изведнъж се събуждах с чувството, че над тебе е надвиснала опасност; понякога сънувах, че са откраднати резервните ми коне, с които трябваше да дойда от Анций до Рим и с които прелетях пътя така бързо, както никога никой пратеник на цезаря. Без теб не мога да издържам вече. Премного те обичам, мила, скъпа моя!

— Знаех, че ще дойдеш. Урс ходи два пъти в Карини по моя молба да пита за теб в твоя дом. Лин и Урс ми се смяха.

Виждаше се, че го е очаквала, защото вместо обикновената тъмна дреха беше облякла мека, бяла стола, от чиито изящни гънки се подаваха раменете и главата й, както първите цъфнали кокичета от снега. Няколко розови анемони украсяваха косата й.

Виниций притисна устни до ръката й, после двамата седнаха на каменната скамейка до дивата лоза рамо до рамо и мълчаливо гледаха залеза, чиито последни отблясъци се отразяваха в очите им.

Обаянието на тихата вечер постепенно ги завладя.

— Колко тихо е тук и колко хубав е светът — каза Виниций с тих глас. — Настъпва чудна спокойна нощ. Чувствам се щастлив като никога в живота си. Кажи ми, Лигия, какво е това? Никога не съм предполагал, че може да съществува такава любов. Мислех, че любовта е само огън в кръвта и страст, а сега виждам, че човек може да обича с всяка капка кръв и с цялото си същество, като заедно с това може да изпитва и такова сладостно и безкрайно спокойствие, сякаш сънят и смъртта са успокоили вече душата му. За мен това е нещо ново. Гледам спокойствието на дърветата и ми се струва, че то е в мен. Едва сега разбирам, че може да съществува щастие, което хората не са познали. Сега вече разбирам защо и ти, и Помпония Грецина сте толкова спокойни… Да! Това дава Христос…

В тоя момент тя облегна прекрасното си лице на рамото му и каза:

— Марк, скъпи мой…

И повече не можеше да говори. Радостта, благодарността и съзнанието, че едва сега й е позволено да обича, й отнеха гласа, развълнуваха я и напълниха очите й със сълзи. Виниций прегърна с ръце крехките й рамене, притисна я за миг и каза:

— Лигия! Да бъде благословена минутата, когато за пръв път чух неговото име.

А тя отговори тихо:

— Обичам те, Марк.

След това млъкнаха и двамата и не можеха да изтръгнат нито дума от развълнуваните си гърди. По кипарисите угаснаха последните виолетови отблясъци и градинката започна да сребрее от лунния сърп.

След малко Виниций заговори:

— Аз зная… щом влязох тук и щом целунах скъпите ти ръце, прочетох в очите ти въпроса: приел ли съм божественото учение, което ти изповядваш, и покръстен ли съм? Не! Още не съм покръстен, но знаеш ли, цвете мое, защо? Павел ми каза: „Аз те убедих, че бог е дошъл на света и е позволил да бъде разпнат на кръст за неговото спасение, но нека Петър, който пръв простря над теб ръка и пръв те благослови, те измие в извора на милосърдието!“ Пък и аз исках, скъпа, да видиш и ти моето кръщение, а Помпония да ми бъде кръстница. Затова досега не съм покръстен, макар че вярвам в Спасителя и в неговото благодатно учение. Павел ме убеди и промени вярата ми — нима можеше да бъде другояче? Как бих могъл да не повярвам, че Христос е дошъл на земята, щом като така говори Петър, който е бил негов ученик, и Павел, на когото се е явил? Как бих могъл да не повярвам, че е бог, щом като е възкръснал от мъртвите? Видели го и в града, и край езерото, и на планината, видели са го хора, чиито уста не познават лъжата. Това аз повярвах още когато чух Петър в Остриан и си казах: всеки друг човек на света би могъл да излъже, но не и този, който казва: „Видях!“ Тогава обаче аз се страхувах от вашето учение. Струваше ми се, че то те отделя от мен. Мислех, че в него няма нито мъдрост, нито красота, нито пък щастие. Но днес, когато го разбрах, що за човек щях да бъда, ако не исках да царува в света правдата, а не лъжата, любовта, а не ненавистта, доброто, а не злодеянието, верността, а не предателството, милосърдието, а не отмъщението? Кой не би искал и кой не би предпочел това? А нали вашето учение проповядва точно това. И другите учения търсят справедливост, но само то прави човешкото сърце справедливо. Освен това прави го чисто и вярно като твоето сърце и сърцето на Помпония. Та аз бих бил слепец, ако не виждах всичко това. И щом като Христос-бог е обещал вечен живот и неизказано щастие, каквито само всемогъществото божие може да даде, то какво друго би могъл да желае човек? Ако бих попитал Сенека: защо препоръчва добродетелта, щом като подлостта донася понякога повече щастие, тъй не би могъл да ми отговори нищо разумно. Сега аз вече зная защо трябва да бъда добродетелен. Защото доброто и любовта идват от Христа; още и затова, че когато смъртта затвори очите ми, ще мога да намеря живот, щастие, себе си и теб, моя скъпа… Как да не обикнеш и да не приемеш учение, което проповядва правдата и унищожава смъртта? Кой не би предпочел доброто пред злото? Мислех, че това учение е враг на щастието, но Павел ме убеди, че то не само не отнема нищо от него, а го увеличава. Всичко това не се побира в главата ми, но чувствам, че е така, защото никога не съм бил толкова щастлив, пък и не бих могъл да бъда, дори и да бях те взел насила, дори и да беше останала в моя дом. Ето, преди малко ти ми каза: „Обичам те“, а тия думи не бих могъл да изтръгна от тебе за цялото могъщество на Рим. О, Лигия! Разумът говори, че това учение е божествено и че е най-доброто; сърцето го чувства, кой може да се противопостави на тези две сили?