Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тъй говореше Павел, о, Лигия, а Петроний каза: „Това не е за мен“ и преструвайки се, че му се спи, тръгна, а на излизане добави: „Предпочитам моята Евника, отколкото твоето учение, юдеино, но не искам да споря с тебе публично.“ Аз слушах думите му с цялата си душа и когато говореше за нашите жени, от все сърце възхвалявах учението, с което ти си израсла, както през пролетта израстват лилии от плодородната земя. Тогава мислех: ето, Попея напусна двама мъже заради Нерон, ето Калвия Криспинила, ето Нигидия, ето почти всички, които познавам, освен Помпония — всички те търгуваха с вярата си и клетвите си; само тази единствена, само моята не ще отстъпи, не ще измени и не ще изгаси огнището дори ако ми измени и ме изостави всичко, на което съм имал доверие. И тъй, в душата си ти казвах: с какво да ти се отблагодаря, ако не с любов и почит? Ти чувстваше ли, че в Анций аз ти говорех, че аз непрекъснато разговарях с теб, сякаш беше при мен? Сто пъти повече те обичам за това, че избяга от мене, от дома на цезаря. И аз вече не го искам. Не му искам разкоша и музиката, искам само теб единствена. Кажи само една дума, и ще напуснем Рим, за да се заселим някъде далеч.

Без да вдига глава от рамото му, Лигия погледна със замислен поглед към посребрените върхове на кипарисите и отговори:

— Добре, Марк. Ти ми писа за Сицилия, където искат да се преселят на стари години Авъл и Помпония…

Виниций я прекъсна зарадван:

— Да, скъпа моя! Земите ми са близо до техните. Брегът е чуден, климатът е по-мек, а нощите по-ведри от римските, благоуханни и ясни… Там живот и щастие е почти едно и също.

След това той започна да мечтае за бъдещето:

— Там може да се забравят грижите. В горичките, сред маслиновите дървета, ще се разхождаме и ще почиваме под тяхната сянка. О, Лигия! Колко хубав ще бъде животът ни там — ще се обичаме, ще бъдем спокойни, ще гледаме заедно морето, небето, ще почитаме заедно благия бог, ще правим добро и ще постъпваме справедливо.

Замлъкнаха и двамата, замислени за бъдещето; той я притискаше все по-силно, а на ръцете му блестеше на лунната светлина неговият военен златен пръстен. В квартала, населен с бедни работници, всички вече спяха и никакъв шепот не нарушаваше тишината.

— Ще ми позволиш ли да се виждам с Помпония? — попита Лигия.

— Да, скъпа. Ще ги каним в къщи или пък сами ще ходим при тях. Искаш ли да вземем с нас и апостол Петър? Той е угнетен от старост и труд. Павел също ще ни навестява, ще покръсти Авъл Плавций и както войниците основават колонии в далечни страни, тъй и ние ще основем християнска колония.

Лигия посегна и взе ръката на Виниций, за да я притисне до устните си, а той заговори шепнешком, сякаш се страхуваше да не подплаши щастието:

— Не, Лигия, не! Аз почитам теб и те обожавам, дай ми ти ръцете си.

— Обичам те.

И той притисна устните си до белите й като жасмин ръце и тъй двамата слушаха само биенето на сърцата си. Във въздуха нямаше и полъх на ветрец, кипарисите стояха неподвижни, сякаш и те бяха притаили дъх в гърдите си…

Изведнъж неочакван силен рев разкъса тишината, сякаш идеше изпод земята. Тръпки минаха по тялото на Лигия, а Виниций стана и каза:

— Лъвовете реват във вивариумите…

И двамата се ослушаха. В това време на първия рев отговори втори, трети, десети — от всички страни и квартали. В града понякога имаше по няколко хиляди лъва, затворени при различни арени. През нощта те често се доближаваха до решетките, опираха о тях грамадните си глави и възвестяваха с рев тъгата си по свободата и пустинята. Така и сега затъгуваха, като се зовяха в нощната тишина, заляха целия град с рева си. Имаше нещо неизразимо страшно и мрачно в това и Лигия, чиито ясни и спокойни мечти за бъдещето бяха разпръснати, слушаше тоя рев със свито от някаква странна тревога и скръб сърце.

Виниций я прегърна и каза:

— Не бой се, скъпа. Игрите наближават, затова всичките вивариуми са препълнени.

След това и двамата влязоха в къщата на Лин, следвани от все по-силния рев на лъвовете.

В Анций Петроний почти всеки ден печелеше все нови и нови победи над августианите, които се състезаваха с него за благоволението на цезаря. Влиянието на Тигелин съвсем намаля. В Рим, когато трябваше да се отстранят някои хора, считани за опасни, когато трябваше да им се конфискува имотът, да се уредят някои политически въпроси, да се дават поразяващи със своя разкош и лош вкус зрелища и най-после да се задоволяват и чудовищните капризи на цезаря, хитрият и винаги готов на всичко Тигелин беше необходим. Но тук в Анций, сред оглеждащите се в лазурното море дворци, цезарят водеше живот на елин. От сутрин до вечер се четяха стихове, обсъждаше се тяхната форма и съвършенство, възхищаваха се от сполучливите обрати на речта, занимаваха се с музика, театър — с една дума, с всичко, което гръцкият гений бе открил и с което бе украсил живота. При тия условия Петроний, много по-образован от Тигелин и другите августиани, със своите изискан вкус и тънък усет за всичко, не можеше да няма предимство. Цезарят търсеше компанията му, интересуваше се от мнението му, искаше от него съвет, когато сам твореше, затова сега беше по-благосклонен към него от всеки друг път. На околните се струваше, че влиянието му най-после е удържало решителната победа, че приятелството му с цезаря е вече заякчено и че ще трае години. Дори и тия, които по-рано се държаха недружелюбно с опитния епикуреец, сега започнаха да се сближават с него и да търсят благоволението му. Не един се радваше искрено, че първенството е спечелил човек, който наистина знае за кого какво да мисли и който приемаше похвалите на вчерашните си врагове със скептична усмивка, но поради леност и изпълнен със съзнание за своето превъзходство, не беше отмъстителен и не използваше силата си, за да стори зло или да погуби някого. Имаше моменти, когато той можеше да погуби дори Тигелин, но предпочиташе да го подиграва и да разкрива колко невеж и колко незначителен е той. Сенатът в Рим си отдъхна, понеже от месец и половина никаква смъртна присъда не бе издадена. Наистина в Анций и в Рим разказваха чудеса за изтънчеността, до която стигнал развратът на цезаря и неговия любимец, но всеки предпочиташе да чувства властта на един изтънчен цезар, а не силата на озверял в ръцете на Тигелин владетел. Самият Тигелин се обърка и се колебаеше дали не трябва да признае поражението си, тъй като цезарят много пъти заявяваше, че в целия Рим и в двореца има само две души, способни да се разберат, и двама истински елини: той и Петроний.