Хенрик Сенкевич - Quo vadis

В Рим вече се знаеше, че по пътя си цезарят иска да посети Остия или по-право, най-големия кораб на света, който току-що бе докарал жито от Александрия, оттам по Крайбрежния път ще замине за Анций. Заповедите бяха вече издадени преди няколко дена, затова при Порта Остиензис от сутринта се беше събрала тълпа, която се състоеше от римско простолюдие и бедняци от всички народности по света, дошли, за да наситят очите си с гледката, която представляваше цезаровата свита и на която римският плебс никога не можеше да се нагледа. Пътят за Анций не беше нито труден, нито дълъг, а в самия град от великолепни дворци и вили можеше да се намери всичко необходимо не само за удобство, но и за най-изискания разкош по това време. Цезарят обаче, когато заминаваше, имаше обичай да взема със себе си всички предмети, които му харесваха, като се почне от музикалните инструменти и домашните съдове и се стигне до статуите и мозайките, които поставяха дори тогава, когато се спираше за малко — за почивка или за ядене. Затова го придружаваха цели тълпи слуги, без да се смятат отредите преторианци и августиани, от които всеки си имаше отделна свита роби.

Тоя ден рано сутринта овчарите от Кампания с кози кожи на краката и с почернели от слънцето лица изкараха през градските врати петдесет ослици, за да може Попея на другия ден след пристигането в Анций да се окъпе, както обикновено, в тяхното мляко. Със смях и задоволство тълпата гледаше как сред облаци от прах се люшкаха дългите уши на ослиците и с радост слушаше плющенето на камшиците и дивите викове на пастирите. След ослиците се втурна тълпа деца, почистиха пътя грижливо и започнаха да хвърлят цветя и клонки от пинии. Тълпата повтаряше с известно чувство на гордост, че целият път чак до Анций щял да бъде покрит с цветя, събрани от частните градини в околността и скъпо купени от търговците при Порта Мугионис. Колкото повече време минаваше, толкова повече навалицата растеше. Някои бяха дошли да изпратят семействата си и за да не им се стори чакането дълго, слагаха храната си по камъните, предназначени за новото светилище на Церера, и ядяха прандиум на открито. Тук-там се образуваха групи, в които първите места заемаха стари хора. Разговорите се водеха около бъдещите цезарови пътешествия. Моряците и старите войници разказваха чудеса за страните, за които са слушали по време на далечните си странствания и където още не бе стъпвал римски крак. Гражданите, които през целия си живот не бяха ходили по-далече от виа Апия, слушаха с изумление за чудесата на Индия и Арабия, за архипелазите, заобикалящи Британия, където на един от островите Бриарей хванал спящия Сатурн и където живеели духове; те слушаха за хиперборейските страни, за ледовитите морета, за шума и рева, които издавали водите на Океан, когато при залез слънцето се потапяло в глъбините. Тълпата вярваше лесно, защото на такива разкази вярваха дори Плиний и Тацит. Говореше се също, че корабът, който цезарят щеше да посети, носел пшеница за две години, четиристотин пътници, още толкова войници и много диви зверове, необходими за летните игри. Всички бяха добре настроени към цезаря, който не само хранеше, но и забавляваше народа. Подготвяха голямо възторжено посрещане.

В това време се показа отред от нумидийски конници, които спадаха към преторианската войска. Те бяха облечени в жълти дрехи с червени пояси и носеха големи обеци, които хвърляха златист отблясък върху черните им лица. Остриетата на бамбуковите им копия блестяха на слънцето като пламъчета. След тях започна шествие, подобно на религиозна процесия. Тълпата се блъскаше да види всичко по-отблизо, но се явиха отделения пеши преторианци, които се наредиха надлъж от двете страни на портата, за да пазят пътя. Най-напред вървяха червени и лилави коли, които возеха шатри от пурпур и от бял като сняг бис, изтъкан от златни нишки, и източни килими, и кипарисови маси, и късове мозайка, кухненски прибори, кафези с източни, южни и западни птици, чиито мозъци и езици бяха необходими за трапезата на цезаря, амфори с вино и кошници с плодове. Някои предмети не трябваше да се прегъват или счупят, носеха ги роби, които вървяха пеша. Стотици роби носеха съдове и статуйки от коринтска мед; други носеха етруски вази, трети — гръцки, четвърти — златни съдове, пети — сребърни и изработени от александрийско стъкло. Охраняваха ги преторианци — пехота и конница, а над всяка група роби бдяха надзиратели, въоръжени с бичове с оловни и железни топки вместо връв. Това шествие от роби, които носеха внимателно и съсредоточено различни предмети, приличаше на някаква тържествена религиозна процесия; сходството стана още по-голямо, когато се заредиха музикалните инструменти на цезаря и двора. Имаше арфи, гръцки лютни, еврейски и египетски лютни, лири, форминги, цитри, свирки, дълги извити рогове и цимбали. Който видеше това море от инструменти, блестящи на слънцето със златото и бронза си, със скъпоценните камъни и бисери, можеше да си помисли, че Аполон или Бакхус са тръгнали да пътуват по света. След това се появиха великолепни колесници, пълни с акробати, танцьори и танцьорки, живописно групирани с тирси в ръце. След тях вървяха роби, предназначени не за прислуга, а за удоволствие: момчета и малки момичета, събрани от цяла Гърция и Мала Азия, дългокоси или с къдрави коси, прибрани в златни мрежи, подобни на амури, с чудно хубави лица, но намазани с дебел пласт крем, за да не изгори нежните им тела вятърът на Кампания.