Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше, от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила. Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един: за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.

Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание. Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и любовта, която ги тласкаше един към друг.

Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието, че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет, разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.

Старият Крисп, винаги унесен в религиозен екстаз, се съгласи да напуснат дома на Мириам, но не намери думи да прости нейната греховна според него любов. При мисълта, че Лигия, която той покровителстваше от момента на бягството й, която беше обикнал и утвърдил във вярата и на която до тоя момент гледаше като на бяла лилия, израсла на почвата на християнското учение, неопорочена от нито едно земно дихание, е намерила място в душата си за друга любов освен небесната, сърцето му се изпълни с негодувание. Дотогава той вярваше, че никъде по света в чест на Христа не е туптяло по-чисто сърце. Искаше да му я принесе в жертва като бисер, като скъпоценност и като скъпа творба на неговите, на Крисп, ръце, но изпитаното разочарование го изпълни с учудване и горчивина.

— Иди и моли бога да ти прости греха — каза й мрачно той. — Бягай, докато злият дух, който те е съблазнил, не те е довел до пълно падение и докато не си се отрекла от Спасителя. Бог умря на кръста за тебе, за да изкупи душата ти със собствената си кръв, но ти предпочете да обикнеш оня, който искаше да те направи своя наложница. Бог те спаси от ръцете му с чудо, а ти разтвори сърцето си за нечистата страст и обикна сина на мрака. Та кой е той? Приятел и слуга на антихриста, съучастник в разврата и престъпленията му. Къде ще те заведе, ако не в оная пропаст и в оня Содом, в който самият той живее и който бог ще унищожи с пламъка на своя гняв? Аз пък ти казвам: по-добре да беше умряла, по-добре стените на тоя дом да се бяха сринали върху главата ти, отколкото тая змия да пропълзи в гърдите ти и да ги оскверни с отровата на своята греховност.

Той се увличаше все повече, защото грехът на Лигия го изпълни не само с гняв, но и с отвращение и презрение към човешката природа, и главно към женската, която и християнското учение дори не можа да предпази от Евината слабост. За него нямаше значение, че девойката е останала още чиста, че искаше да бяга от тая любов и че съкрушена и изпълнена със скръб, се разкайваше. Крисп искаше да създаде от нея ангел и да я издигне във висините, където съществува само любовта към Христа, а тя беше се влюбила в тоя августиан! Тая мисъл изпълваше сърцето му с отвращение, засилено от чувството на разочарование и излъгана надежда. Не! Това той не можеше да й прости! Думи на възмущение пареха устните му като разжарени въглени; той все още се бореше със себе си, за да не ги каже, и само размахваше сухите си ръце над изплашената девойка. Лигия се чувстваше виновна, но не толкова много. Тя даже смяташе, че отдалечаването й от дома на Мириам за нея ще бъде победа над изкушението и ще намали вината й. Крисп я унищожи, посочи й цялото нищожество и низост на душата й, което тя дотогава не подозираше. Тя дори мислеше, че старият презвитер, който от момента на бягството й от Палатин беше за нея като баща, поне малко ще се смили над нея, ще я утеши, ободри и подкрепи.