Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тя го попита тъжно:

— Виниций, би ли искал да ме видиш пак в Палатин?

— Не. Имаш право. Приказвах като глупак! Не!

И изведнъж сякаш бездънна пропаст зина пред него. Той беше патриций, беше военен трибун, беше влиятелен човек, но над всички сили на тоя свят, към който принадлежеше и той, стоеше един луд, чиято воля и злоба никой не можеше да предвиди. Да не се страхуват от него и да не държат сметка за него, можеха само такива като християните, за които целият този свят, разлъката с него, страданията и самата смърт дори не значеха нищо. Всички други трябваше да треперят пред цезаря. Целият ужас на страшното време, в което живееха, разкри пред Виниций чудовищните си размери. Той не можеше да върне Лигия на Авъл от страх да не би изродът да си я спомни и да излее върху нея гнева си; по същата причина той не можеше да я вземе за жена, защото щеше да напакости и на нея, и на себе си, и на Авъл. Достатъчно беше цезарят да е в лошо настроение само един миг, за да погуби всички. За пръв път в живота си Виниций почувства, че или светът трябва да се промени и прероди, или животът ще стане напълно непоносим. Той разбра и онова, което само преди един миг беше за него още неясно, че в такива времена само християните могат да бъдат щастливи.

Обхвана го непоносима скръб, защото разбра и това, че той сам обърка живота на Лигия и че сега почти няма изход. И под влияние на тази скръб заговори:

— Ти знаеш ли, че си по-щастлива от мен? В беднотията и в тази единствена стая сред прости хора имаш своето учение и своя Христос, а аз имам само тебе и ако те нямаше, щях да бъда последният бедняк, който няма нито покрив, нито хляб. За мен ти си по-скъпа от целия свят. Търсех те, защото не можех да живея без теб. Не исках нито пиршества, нито можех да спя. Ако не беше надеждата, че ще те намеря, щях да се пробода с меча. Страхувам се обаче от смъртта, защото после не бих имал възможност да те виждам. Казвам ти самата истина, без теб не мога да живея и досега живях само с надеждата, че ще те намеря и видя. Помниш ли нашия разговор у Авъл? Веднъж ти ми нарисува риба на пясъка, а аз не разбрах какво значи това. Помниш ли как играехте на топка? Още тогава те обичах повече от живота си и ти започна да се досещаш, че те обичам… Дойде Авъл, изплаши ни с Либитина и прекъсна разговора ни. Когато се сбогувахме, Помпония каза на Петроний, че бог е един, всемогъщ и милостив, но тогава на нас и на ум не ни дойде, че вашият бог е Христос. Нека той те даде на мене и аз ще го обикна, макар да ми се струва, че е бог на робите, на чужденците и на сиромасите. Ти седиш при мене и мислиш само за него. Мисли и за мен, иначе ще го намразя. За мене ти си единственото божество. Благословен е твоят баща и майка ти, благословена е земята, която те е родила. Бих искал да прегърна нозете ти и да ти се моля, да ти отдам почести, да ти принеса жертва, да ти се поклоня ти, триж божествена! Ти не знаеш и не можеш да знаеш как те обичам…

Като каза това, той изтри бледото си чело с ръка и затвори очи. Неговата натура не познаваше прегради нито в гнева, нито в любовта. Той говореше с въодушевлението на човек, който е престанал да се владее и който не признава граници нито за думите си, нито за любовта си. Говореше обаче искрено, думите се изтръгваха от глъбините на душата му. Чувстваше се, че болката, възторгът, страстта и обожанието, насъбрали се в гърдите му, най-после бликнаха в неудържим поток от думи. На Лигия думите му се сториха богохулство, а сърцето й започна да бие, сякаш искаше да разкъса туниката, стегнала гърдите й. Тя не можеше да надвие състраданието, което изпитваше към него и към мъката му. Трогна я уважението, с което той говореше. Чувстваше, че я обичат и обожават безгранично; тя чувстваше, че тоя непреклонен и опасен човек сега й принадлежи духом и телом като роб, а съзнанието за неговата покорност и за нейната собствена сила я изпълни с щастие. За миг спомените й оживяха. За нея той беше отново оня великолепен и красив като езически бог Виниций, който й говореше в дома на Авъл за любовта и пробуждаше като от сън полудетинското й сърце; той беше същият оня, чиито целувки още усещаше върху устните си и от чиито обятия я грабна Урс в Палатин, сякаш я изтръгна от пламък. Едва сега с тоя израз на възторг и болка върху орловото му лице, с бледо чело и благороден поглед, ранен, сломен от любов, обичащ, пълен с обожание и покорство, той й изглеждаше такъв, какъвто тя искаше да бъде винаги и какъвто би го обикнала с цялата си душа; сега той й се струваше по-скъп от всеки друг път.