Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Не можеше да търпи само Назарий, защото му се струваше, че младият момък се осмелява да обича Лигия. Дълго той сдържаше своето негодувание, но веднъж, когато Назарий донесе на девойката два пъдпъдъка, купени на пазара със спечелени от него пари, у Виниций се пробуди потомъкът на квиритите, за когото чужденецът е по-незначителен и от най-нищожния червей. Като чу Лигия да му благодари, той страшно пребледня, а когато Назарий излезе да донесе вода за птиците, каза:

— Лигия, как можеш да търпиш и да позволяваш да ти поднася подаръци? Нима не знаеш, че гърците наричат сънародниците му еврейски кучета?

— Не зная как ги наричат гърците — отговори тя, — но зная, че Назарий е християнин и мой брат.

Като каза това, го погледна с учудване и скръб, защото вече беше отвикнала от такива негови постъпки. Виниций стисна зъби, за да не й каже, че той би заповядал да набият с пръчки до смърт тоя неин брат или пък би го изпратил на село да копае като компедитус сицилийските му лозя. Но обузда гнева си и се сдържа, а след малко каза:

— Прости ми, Лигия. За мене ти си царска дъщеря и осиновено от Плавций дете.

Той до такава степен надви себе си, че когато Назарий отново влезе в стаята, обеща да му подари, след като се върне във вилата си, няколко пауна или фламинго, които пълнеха градините му.

Лигия разбра колко усилия му струва една такава победа над неговото собствено аз. И колкото по-често той вършеше това, толкова повече сърцето й се привързваше към него. Но заслугата му към Назарий беше по-малка, отколкото тя предполагаше. Виниций можеше да му се разсърди, но не и да ревнува. В неговите очи синът на Мириам не беше нещо повече от куче, при това беше още и дете, което, дори и да обичаше Лигия, обичаше я несъзнателно и покорно. Младият трибун преживя голяма вътрешна борба, за да се примири, макар и мълчаливо, с преклонението на тия хора пред името на Христос и неговото учение. И в душата на Виниций ставаха странни неща. Все пак това беше учението, което изповядваше Лигия, само заради това той беше готов да го признае. После, колкото повече оздравяваше, колкото по-добре си припомняше всичко, което беше станало след оная нощ в Остриан, и всички мисли, появили се в главата му, толкова повече се учудваше на това учение, чиято свръхестествена сила прераждаше човешките души. Той виждаше, че в него има нещо необикновено, нещо което дотогава не е съществувало в света, и чувстваше, че ако то обхване целия свят, ако всели в него любовта и милосърдието си, ще настане навярно епоха, подобна на оная, когато не Юпитер, а Сатурн е управлявал света. Не смееше да се съмнява нито в свръхестествения произход на Христа, нито в неговото възкресение, нито пък в другите чудеса. На очевидците, които разказваха това, можеше да се вярва, защото те толкова се отвращаваха от лъжата, та не можеше да се допусне, че разправят измислици. Най-сетне римският скептицизъм си позволяваше да не вярва в боговете, но вярваше в чудеса. Виниций стоеше пред лицето на някаква чудна загадка, която не умееше да разреши. От друга страна, цялото това учение му се струваше толкова противоречащо на съществуващия ред, толкова неприложимо в живота и толкова безумно, като никое друго. Според него хората в Рим и в целия свят можеха да са лоши, но редът на нещата беше добър. Ако цезарят например беше честен човек, ако сенатът се състоеше не от подли развратници, а от хора като Тразеа, тогава какво повече можеше да се желае? Нали римският свят и римското управление са добри неща, а неравенството между хората — разумно и справедливо. А това учение, според схващанията на Виниций, искаше да разруши всякакъв ред, всякакво управление и да премахне всякакви различия. Какво би станало тогава с римското владичество и римската държава? Беше невъзможно римляните да престанат да господстват или пък да признаят цялото това стадо от подчинени народи за равни на себе си. Това вече не се побираше в главата на патриция. Това учение беше противно на всичките му представи и навици, противно беше на характера му и на схващанията му за живота. Той съвсем не можеше да си представи как би съществувал, ако го приемеше. Страхуваше се от него, учудваше му се, но не можеше да го приеме, защото цялата му натура се потърсваше. Най-после разбра, че то именно го разделя от Лигия и когато мислеше за това, ненавиждаше го от цялата си душа.

Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото беше бог на Лигия.