Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тя веднага разбра, че може би ще дойде момент, когато любовта му ще я обземе и ще я отнесе като вихър; разбрала това, тя изпита чувството, което и той бе изпитал преди малко, чувството, че стои на ръба на пропастта. Затова ли напусна дома на Авъл? Затова ли се спаси, като избяга? Затова ли толкова време се кри в бедните квартали на града? Кой беше тоя Виниций? Августиан, войник и придворен на Нерон! Нима той не участваше в неговите оргии и безумства? Доказателство за това беше онова пиршество, което Лигия не можеше да забрави; нима той не ходеше заедно с другите в храмовете и не принасяше жертва на езическите богове, в които може би и не вярваше, а им отдаваше почести по задължение. Нима той не я преследваше, за да я направи своя робиня, своя любовница и заедно с това да я въвлече в оня ужасен свят на разкош, удоволствия, на престъпления и безчинства, които предизвикват божия гняв и отмъщение. Наистина той изглеждаше променен, но нали току-що сам й каза, че ако тя мисли за Христос повече, отколкото за него, е готов да го намрази. На Лигия се стори, че самата мисъл за каквато и да е друга обич, освен за обичта към Христа, е грях към него и към неговото учение; и когато почувства, че в дъното на душата й могат да се пробудят други чувства и желания, обхвана я тревога за собственото й бъдеще и за собственото й сърце.

В тоя момент на душевно терзание влезе Главк, за да навести болния и да разбере как е здравето му. По лицето на Виниций мигновено се отрази гняв и нетърпение. Разсърди се, че прекъснаха разговора му с Лигия, и когато Главк започна да му задава въпроси, той отговаряше едва ли не с презрение. Наистина той скоро се овладя, но ако Лигия все още имаше някакви илюзии, че онова, което е чул в Остриан, е повлияло на суровата му натура, сега те трябваше да изчезнат. Той се беше променил само по отношение на нея и освен това единствено чувство в гърдите му беше останало неговото вълчо сърце на истински римлянин, сурово и егоистично както някога, неспособно да почувства не само изпълненото с благост християнско учение, но и признателност.

Най-после тя излезе, изпълнена със скръб и безпокойство. В молитвите си по-рано тя принасяше в жертва на Христа своето спокойно, чисто като сълза сърце. Сега това спокойствие беше нарушено. В цветето се е вмъкнал отровен червей и беше започнал да го гризе. И сънят дори не й донесе успокоение въпреки двете нощи, прекарани в безсъние. Присъни й се, че в Остриан Нерон начело на свита августиани, вакханки, корибанти и гладиатори тъпче с колесницата си, окичена с рози, множество християни, а Виниций я хваща за рамената, дърпа я в квадригата и притискайки я до гърдите си, шепне: „Ела с нас.“

От тоя момент тя все по-рядко се мяркаше в общата стая и все по-рядко се доближаваше до леглото му. Но спокойствието й не се връщаше. Тя виждаше, че Виниций я следи с умолителен поглед, че чака всяка нейна дума като благоволение, че страда и не смее да се оплаче, за да не я отблъсне, че тя е неговото здраве и радост, и тогава сърцето й се изпълваше със състрадание. Тя скоро разбра, че колкото повече се стараеше да го избягва, толкова по-голяма жалост я изпълва и чувствата й към него стават по-нежни и по-силни. Спокойствието й я напусна. Понякога си казваше, че трябва да бъде постоянно при него — първо, затова, че божественото учение повелява да плащаме за злото с добро, и, второ, че като разговаря с него, може би ще го привлече към това учение. Съвестта й обаче подсказваше, че се самоизлъгва и че към него я привлича не друго, а неговата, любов и обаяние. Така тя живееше в непрекъснато терзание, което от ден на ден се засилваше. Понякога й се струваше, че е омотана в някаква мрежа, че желае да я разкъса, но все повече и повече се заплита в нея. Най-после трябваше да признае пред себе си, че й е необходимо да го вижда всеки ден, гласът му й беше станал по-мил и тя трябваше да се бори с всички сили с изкушението да остане до леглото му. Когато се доближаваше до него и лицето му светваше, радост изпълваше сърцето й. Веднъж забеляза следи от сълзи по ресниците му и за пръв път в живота си помисли, че тя може да ги изсуши с целувка, а после, изплашена от тая мисъл и изпълнена със самопрезрение, плака през цялата следваща нощ.

Той беше търпелив, сякаш беше се заклел да изтърпи всичко. Когато очите му пламваха от нетърпение, своеволие и гняв, веднага се сдържаше, а после я гледаше с тревога, сякаш искаше от нея прошка. Това още повече засилваше чувството й към него. Тя никога не бе предполагала, че може да бъде обичана така и при тая мисъл се чувстваше и виновна, и щастлива. Виниций също се измени напълно. В разговорите му с Главк имаше по-малко надменност. Често си мислеше, че и този нещастен лекар-роб, и чужденката, старицата Мириам, която го окръжава с толкова грижи, и Крисп, винаги унесен в молитви, и те са хора. Чудеше се на подобни мисли — те обаче го спохождаха. Той обикна Урс, защото с него можеше да разговаря за Лигия; и наистина разговаряше по цели дни. В разказите си исполинът беше неуморим. Оказваше на болния най-обикновени услуги и също се привърза към него. За Виниций Лигия беше все още същество, принадлежащо към друг свят, по-висш, отколкото другите, които я заобикаляха. Той започна да се вглежда в простите и бедни хора — нещо, което никога в живота си не бе вършил — и в тях откриваше черти, достойни за уважение, чието съществуване никога по-рано не беше подозирал.