Хенрик Сенкевич - Quo vadis

„Искаш да пиша по-подробно, добре: не зная ще успея ли да го направя, защото и аз самият не умея да развържа много възли. Вече ти съобщих, че бях сред християните, за тяхното отношение към враговете им, към които имаха право да причислят и мен, и Хилон, а накрая за добротата, с която бях гледан, и за изчезването на Лигия. Не, драги, не бях пощаден за това, че съм консулски син. За тях такива съображения не съществуват; те простиха и на Хилон, макар че аз сам ги подбуждах да го заровят в градината. Това са хора, каквито досега светът не е виждал, а за учение като тяхното — никой не е чувал. Нищо друго не мога да ти кажа и мами се тоя, който иска да ги мери с наша мярка. Затова пък ще ти кажа, че ако бях лежал със счупена ръка в своя дом и ако бяха ме гледали моите хора или даже мои роднини, щях да имам наистина по-големи, удобства, но нямаше да позная и половината от тая грижливост, с която бях обкръжен сред тях. Знай също и това, че и Лигия е като всички тях. Ако тя беше моя сестра или моя съпруга, не би ме гледала по-нежно. Неведнъж радост изпълваше сърцето ми, понеже смятах, че само любовта може да внуши такава нежност. Неведнъж четях за тая любов по лицето й и в погледа й и тогава ще повярваш ли, че сред тия прости хора, в бедната стая, която им служеше едновременно за кухня и за триклиний, се чувствах по-щастлив от всеки друг път? Не! Тя не беше към мен равнодушна, а и днес не мога да мисля друго за това. И все пак същата тая Лигия сама напусна тайно от мене дома на Мириам. Сега по цели дни седя с опряна на ръце глава и мисля: защо тя направи това? Писах ли ти, че съм й предложил да я върна на семейството на Авъл? Тя обаче ми отговори, че това е невъзможно, защото те са заминали за Сицилия и вестите, които робите разнасят от къща в къща, ще стигнат до Палатин и цезарят би могъл отново да я отнеме от Авъл. Всичко това е истина! Но нали тя знаеше, че повече няма да й се натрапвам и че съм се отказал от насилието и тъй като не мога да престана да я обичам, нито пък да живея без нея, ще я въведа в моя дом през украсена с венци врата и ще я поставя край огнището ми върху осветена кожа… И все пак избяга! Защо? Нищо не я заплашваше. Ако не ме обичаше, можеше да ме отблъсне. Един ден преди това аз се запознах с някакъв странен човек, някой си Павел от Тарс, който ми говори за Христос и за неговото учение; той говори много убедително и на мен ми се стори, че всяка негова дума руши основите на нашия свят. Същият тоя човек ме навести след бягството й и ми каза: «Когато бог отвори очите ти за светлината и прогледнеш, както направи с мен, тогава ще разбереш, че тя е постъпила правилно, и ще я намериш.» И ето, блъскам си главата над тия думи, сякаш съм ги чул от устата на Пития в Делфи. Понякога ми се струва, че вече разбирам нещо. Те, обичайки хората, са врагове на нашия живот, на нашите богове и… на нашите злодеяния; така че тя е избягала от мен като от човек, който принадлежи на тоя престъпен свят; с мен тя трябваше да живее порочен според християните живот. Ще кажеш, защо е трябвало да бяга, щом като е могла да ме отблъсне? Ами ако и тя ме обича? В такъв случай тя е искала да избяга от своята любов. Като си помисля за това, иска ми се да пратя робите си по всички улички на Рим и да им заповядам да викат по къщите: «Лигия, върни се!» Но понякога не разбирам защо тя извърши това. Та аз нямаше да й забраня да вярва в своя Христос и сам щях да му издигна олтар в моя атриум. Какво би ми попречил един нов бог, пък защо да не вярвам в него и аз, който не вярвам много и в старите? Зная със сигурност, че християните никога не лъжат, а те казват, че е възкръснал. Нали все пак един обикновен човек не може да направи това. Павел от Тарс е римски гражданин, но като евреин, познава еврейските книги. Той ми каза, че идването на Христа било предсказано от пророците преди хиляди години. Това са необикновени неща, но нима необикновеното не ни заобикаля отвсякъде? Та нали и досега не са престанали да говорят за Аполон Тиански. Това, което Павел каза — че няма много богове, а само един, ми се вижда разумно. И Сенека е на същото мнение, а преди него и много други. Христос е живял, бил е разпънат за спасението на света и е възкръснал. Всичко това е напълно вярно, та затова не виждам причина да твърдя противното; защо да не му издигна олтар, щом като бях готов да направя това в чест например на Серапис. Не би ми било даже трудно да се отрека от другите богове, тъй като нито един по-разумен човек не вярва в тях. Но, изглежда, всичко това не е достатъчно за християните. Не е достатъчно само да почиташ Христа, а трябва и да живеещ според неговото учение; и тук сякаш заставаш на брега на море, което трябва да пребродиш пешком. Ако им обещаех да живея така, те сами биха разбрали, че в моите уста това са празни думи. Павел ми каза това открито. Ти знаеш как обичам Лигия и знаеш, че няма нищо, което не бих направил за нея. Не бих могъл обаче, макар и по нейно желание, да вдигна на гърба си Соракте или Везувий, да сложа на дланта си Тразименското езеро или пък да променя очите си от черни на сини, каквито имат лигийците. Ако тя би поискала, и аз бих пожелал същото, но това не е по силите ми. Аз не съм философ, но не съм и такъв глупак, какъвто неведнъж съм ти изглеждал. Затова ще ти кажа следното: не зная как християните уреждат живота си, но зная, че където започва тяхното учение, там свършва римското владичество, свършва Рим, свършва животът, свършва се разликата между победения и победителя, между бедния и богатия, между господар и роб. Това е краят на властта, на цезаря, на закона, на реда в света и на мястото на всичко това идва Христос и някакво милосърдие, което досега не е съществувало, идва някаква доброта, противна на човешките и на нашите, римските, инстинкти. Всъщност мен Лигия ме интересува много повече от целия Рим и неговото владичество; и по-добре е целият свят да пропадне, но аз да я имам в своя дом. Но това е друго нещо. За тях, християните, не е достатъчно само да се съгласиш на думи, а трябва и да чувстваш, че тъй е добре, и да не таиш в душата си нищо друго. А аз — боговете са ми свидетели! — не мога. Разбираш ли какво значи това? В моята натура има нещо, което се противопоставя на това учение, и даже ако го хвалех с устата си и ако живеех по неговите указания, умът и душата ми биха ми казали, че върша това заради любовта, заради Лигия, и ако не беше тя, нищо на света не би ми било по-противно. Чудно нещо, някакъв си Павел от Тарс разбира това; разбира го въпреки цялата си простота и долния си произход и оня стар теург, най-възрастният между тях, Петър, който е бил ученик на Христос. И знаеш ли какво правят те? Молят се и просят за мене това, което наричат опрощение, а мене ме обхваща тревога и все по-голяма тъга по Лигия.