Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Петроний го посрещна и поздрави радостно. Виниций отговаряше неохотно на въпросите му; най-после дълго сподавяните чувства бликнаха и потекоха от устата му в буен поток от думи. Той разказа още веднъж подробно историята на търсенето на Лигия и как бе живял сред християните; разказа всичко, което беше видял и чул там, всичко, което мина през ума и сърцето му, а най-после започна да се оплаква, че е попаднал в хаос, в който е изгубил спокойствието си и способността си да различава нещата и да съди за тях. Нищо не го привлича, нищо не му е приятно, не знае за какво да се държи, и как да постъпва. Готов е да повярва в Христа и да го последва, разбира възвишеността на учението му, но същевременно чувства към него непреодолимо отвращение. Разбираше, че дори и да притежава Лигия, тя не би му принадлежала всецяло, защото трябваше да я дели с Христа. Най-после животът му беше такъв, сякаш не живееше: без надежда, без бъдеще, без вяра в щастието, заобикаляше го мрак, в който пипнешком търсеше изход и не можеше да го намери.

Докато той разказваше, Петроний гледаше промененото му лице и ръцете му, които Виниций простираше пред себе си по странен начин, сякаш наистина търсеше път в тъмнината, гледаше го и размишляваше. Изведнъж стана, приближи се до Виниций и започна да пипа с пръсти косата му над ухото.

— Знаеш ли — попита той, — че имаш няколко бели косъма по слепите си очи?

— Възможно е — отговори Виниций. — Не ще се учудя, ако скоро всичките побелеят.

След това настъпи мълчание. Петроний беше умен човек и не един път беше мислил за човешката душа и за живота. Изобщо животът в света, в който живееха и двамата, външно можеше да е щастлив или нещастен, но вътрешно винаги беше спокоен. Както земетресение или гръмотевица можеха да разрушат храм, така и нещастието можеше да разруши живота, сам по себе си обаче той се състоеше от прави и хармонични линии, свободни от каквито и да било заплитания. Сега обаче в думите на Виниций имаше нещо друго и за пръв път Петроний се изправи пред толкова душевни загадки, които никой дотогава не беше разгадавал. Той беше достатъчно умен, та почувства тежестта им, но при всичката бистрота на ума си не можа да отговори нищо на зададените му въпроси — и най-после след дълго мълчание каза:

— Навярно това са магии.

— И аз тъй мисля — отговори Виниций. — Много пъти ми се е струвало, че и нас двамата са ни омагьосали.

— Добре е — каза Петроний — да отидеш при жреците на Сарапис. Без съмнение сред жреците има много шарлатани, но има и такива, които са отгатвали необикновени тайни.

Това той говореше без вяра и с несигурен глас, защото сам чувстваше колко безплоден, дори смешен изглежда тоя съвет в неговите уста.

Виниций потри челото си и каза:

— Магии!… Виждал съм магьосници, които призовават и подчиняват на своите желания подземни и незнайни сили, виждал съм и такива, които ги викат за гибел на своите врагове. Християните обаче живеят бедно, прощават на враговете си, проповядват смирение, добродетел и милосърдие, какво тогава биха могли да получат от магиите и защо ще си служат с тях?…

Петроний се разгневи, че умът му не може да намери отговор на нищо, но не искаше да признае това, и отговори само за да даде някакъв отговор:

— Това е нова секта.

След малко рече:

— Кълна се в името на божествената обитателка на Пафоските лесове, че всичко това разваля живота! Ти се чудиш на добротата и почтеността на тия хора, а аз пък ти казвам, че те са лоши, защото са врагове на живота, като болестите и самата смърт. И без християните си ги имаме достатъчно. Пресметни само: болестите, цезаря, Тигелин, стиховете на цезаря, обущарите, които управляват потомците на старите квирити, освободените роби, които заседават в сената. Кълна се в Кастор! Стига толкова! Това е пагубна и гнусна секта! Ти опита ли се да се освободиш от тази скръб и да се насладиш поне малко на живота?

— Опитах — отговори Виниций.

Петроний се разсмя и каза:

— Ах ти, изменнико! Новините бързо се разнасят от робите: прелъстил си Хризотемида!

Виниций махна презрително с ръка.

— Във всеки случай благодаря ти — каза Петроний. — Ще й пратя чифт сандали, обшити с перли; на моя любовен език това значи: „Върви си.“ Аз съм ти двойно благодарен: първо, че не прие Евника, и, второ, че ме освободи от Хризотемида. Чуй ме: пред себе си ти виждаш човек, който е ставал рано, къпал се е, пирувал е, притежавал е Хризотемида, писал е сатири, понякога дори е вплитал в прозата стихове, но който е скучал, както цезарят, и често не е могъл да прогони мрачните си мисли. И знаеш ли защо е било така? Защото търсех далеч това, което беше близо… Хубавата жена винаги струва толкова злато, колкото тежи, а ако тая жена те обича, тя няма цена. Такова нещо не можеш да купиш за всички съкровища на Верес. Сега си казвам: ще напълня живота си с щастие като чаша с най-хубавото вино, каквото е дала земята, и ще пия, докато не ми отмалее ръката и не побледнеят устните ми. Какво ще стане по-нататък, не ме интересува — това е моята най-нова философия.