Диана Габалдон - Каменният кръг

— Защо ти е медицинската кутия и защо не ме попита, вместо да се блъскаш из каютата като пчела в бутилка? — попитах аз ядосано.

— Не исках да те будя — каза ми така смутено, че аз се засмях въпреки ужасното пулсиране из анатомията ми.

— Добре, нищо, но не ми хареса — уверих го. — Защо ти е кутията? Някой пострада ли?

— Да, аз. — Попи леко темето си с кърпата и се смръщи на резултата. — Не искаш ли да ми погледнеш главата?

Отговорът беше „Не особено“, но все пак му махнах да се наведе и да изложи за оглед главата си. Сред гъстата коса имаше доста впечатляваща цицина, с малка раничка от ръба на лавицата, но не беше нищо особено.

— Не е пукната — уверих го. — Имаш най-дебелата глава, която съм виждала. — Движена от инстинкт, стар като майчинския, аз се наведох и целунах леко цицината. Той вдигна глава, беше ококорен от изненада.

— От това трябва да ти олекне — обясних му. И той се усмихна.

— О, ами добре. — Наведе се и нежно целуна превръзката на ръката ми. — По-добре ли си?

— Много.

Засмя се и посегна към гарафата, наля малко уиски и ми го подаде.

— Исках да намеря онова, с което промиваш драскотини и други такива — обясни ми той, докато си наливаше уиски.

— Лосион от глог. Нямам готов, защото не трае — казах и се надигнах леко. — Ако е спешно обаче, мога да сваря малко, ще стане бързо. — Мисълта да стана и да отида до камбуза беше ужасяваща, но може би щях да се почувствам по-добре, след като се раздвижа.

— Не е спешно. Просто в трюма има затворник, който е малко поожулен.

Свалих чашата и примигах срещу него.

— Затворник ли? Откъде се взе този затворник?

— От пиратския кораб. — Смръщи се на уискито си. — Но не мисля, че е пират.

— А какъв е?

Гаврътна чашата си и поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. От белезите по гърба му ми прилича на избягал роб, но в такъв случай не разбирам защо направи това, което направи.

— И какво направи?

— Скочи от „Вещица“ в морето. Макгрегър го видя, а когато „Вещица“ отплава, го видял във водата и му хвърлил въже.

— Е, това е странно; защо ще го прави? — попитах. Стана ми интересно и пулсирането в главата ми като че ли отслабна от уискито.

Джейми прокара пръсти през косата си, смръщи се и спря.

— Не знам, сасенак. — Лекичко погали темето си. — Едва ли ще очаква екипаж като нашия да нападне пиратски кораб — търговците обикновено се бият с тях; не ги взимат на абордаж. Но ако не е искал да избяга от нас — вероятно е искал да избяга от тях, нали?

Последните златни капки от уискито потекоха по гърлото ми. Това беше специалното уиски на Джаред, предпоследната ни бутилка, и напълно оправдаваше името си — Гео гесаках — Вълшебна мъгла . Малко възстановена, аз се надигнах.

— Ако е ранен, вероятно трябва да го погледна — предложих и спуснах крака от койката си.

Заради поведението на Джейми предния ден, очаквах да ме натисне отново назад и да извика Марсали, за да ми седне на гърдите. Но той ме погледна замислено и кимна.

— Да. Ако си сигурна, ще че можеш, сасенак?

Никак не бях сигурна, но опитах. Стаята се люшна, щом се изправих, и пред очите ми затанцуваха черни и жълти точки, но се задържах за ръката на Джейми. След миг малко кръв неохотно склони да се върне в главата ми и петната изчезнаха, а аз видях разтревоженото лице на Джейми.

— Добре — казах и поех дълбоко дъх. — Води ме.

Затворникът беше долу, в нещо, което екипажът наричаше кубрик — място на долната палуба, в което държаха дребни товари. Имаше малко пространство, отделено от носа на кораба със стена и понякога там затваряха пияните или буйстващи моряци.

В тъмните и задушни дълбини на кораба отново ми се зави свят и аз тръгнах бавно по прохода след Джейми и светлината на фенера му.

Когато отключихме вратата, отначало не видях нищо в импровизирания арест. После Джейми се наведе да влезе с фенера и освети човешки очи.

„Черен е като асо пика“, беше първата ми мисъл, когато лицето започна да придобива форма в мрака.

Нищо чудно, че Джейми го беше взел за избягал роб. Мъжът приличаше на африканец, не беше от островите. Но въпреки че кожата му беше много тъмна не се държеше като роб. Седеше на едно буре, ръцете му бяха вързани зад гърба, краката също бяха вързани с въже, но видях, че държи главата и раменете си изправени, когато Джейми пристъпи под трегера в тясното пространство. Беше много слаб, но много мускулест, облечен само с прокъсани панталони. Тялото му беше напрегнато — за атака или защита.