Диана Габалдон - Каменният кръг

— Ще те оставя на което пристанище пожелаеш с добра сума в злато — отвърна Джейми. — Но, разбира се, трябва да ми докажеш, че знаеш къде е племенникът ми, нали?

Затворникът още изглеждаше предпазлив, но започна да се отпуска.

— Ти казва… как изглежда това момче?

Джейми се поколеба за миг, взираше се в него, после поклати глава.

— Не. Така няма да стане. Ти ще ми опишеш какви момчета си видял на пиратския кораб.

Затворникът се взира в него, после започна да се смее тихо.

— Ти не глупак. Знаеш ли?

— Знам — отвърна сухо Джейми. — Важно е ти да знаеш това. Казвай.

Исмаил изсумтя, но се подчини, като спря само да си вземе от храната, която Фъргъс беше донесъл. Самият Фъргъс се облегна на вратата и го наблюдаваше с притворени клепачи.

— Дванайсет момчета говорят странно като теб.

Веждите на Джейми се извиха и той ме погледна изумен. Дванайсет?

— Като мен ли? Бели момчета, англичани? Или шотландци?

Исмаил поклати глава, не разбираше; „шотландци“ не беше в неговия речник.

— Говорят като биещи се кучета — обясни той. — Грррр! Джаф! — изръмжа и заклати глава като куче, което разкъсва плъх, и аз видях как раменете на Фъргъс се разтресоха от смях.

— Шотландци значи — обясних и едва сдържах смеха си. Джейми ме погледна гадно, после насочи пак вниманието си към Исмаил.

— Добре тогава — каза, преувеличавайки естественото си ръмжене. — Дванайсет шотландски момчета. Как изглеждаха?

Исмаил присви очи, докато дъвчеше парче манго от подноса. Избърса сока от устата си и поклати глава.

— Виждал съм само веднъж. Ще ти кажа какво видял обаче. — Затвори очи и се смръщи, вертикалните линии на челото му се събраха. — Четири момчета с жълта коса, шест кафява и две черна. Две по-ниски от мен, едно колкото онзи грифон там — добави към Фъргъс, който се скова от гняв при обидата — един голям, но не като теб…

— Да, и как бяха облечени? — Бавно и внимателно Джейми го превеждаше през описанията, питаше за подробности, искаше сравнения — Колко висок? Колко дебел? Какъв цвят бяха очите? — внимателно скриваше посоката на интереса си.

Главата ми спря да се мае, но умората си остана и притъпяваше сетивата ми. Затворих очи, плътните тихи гласове ме унасяха. Джейми наистина звучеше като голямо яростно куче, с ръмжащото завалване на думите и внезапното окастряне на съгласните.

— Джаф — промърморих под нос и мускулите на корема ми потрепнаха леко под скръстените ми ръце.

Гласът на Исмаил беше също толкова дълбок, но мек и нисък, плътен като горещ шоколад със сметана. Започнах да се унасям от този звук.

Звучеше ми като Джо Абърнати, докато диктуваше доклад от аутопсия — непривлекателни физически подробности, изречени от глас, който прилича на плътна, златиста приспивна песен.

Видях ръцете на Джо в паметта си — тъмни върху бледата кожа на жертва на инцидент, движат се бързо, докато той записва бележките си на диктофона.

— Покойният е висок мъж, приблизително метър и осемдесет, със слабо телосложение…

Висок, слаб. — а този висок, слаб…

Внезапно се пробудих с разбумтяно сърце, когато чух ехото от гласа на Джо да се носи от масата на няколко крачки от мен.

— Не! — извиках и тримата мъже се наведоха да ме погледнат. Отметнах влажната си коса и им махнах немощно. — Не ми обръщайте внимание. Сънувах нещо.

Върнаха се към разговора си, а аз лежах неподвижно притворила очи, но вече не ми се спеше.

Нямаше физическа прилика. Джо беше едър като мечка; този Исмаил беше строен и слаб, макар че издутите мускули на раменете му подсказваха значителна сила.

Лицето на Джо беше широко и сърдечно; а този мъж имаше слабо лице с предпазливи очи, високо чело, заради което племенните белези бяха още по-стряскащи. Кожата на Джо беше с цвят на прясно кафе, Исмаил бе червеникавочерен като жарава. Щерн ми бе казал, че това е характерно за робите от Гвинейския бряг — не били толкова високо ценени като синьо-черните сенегалци, но по-ценни от жълто-кафявите яга и конгоанци.

Но ако затворех очи, сякаш чувах Джо да говори, въпреки слабата карибска напевност на разваления английски. Открехнах леко клепачи и се вгледах внимателно, търсех някакви прилики. Нямаше, но видях нещо, на което не бях обърнала внимание — сред другите белези по торса му. Нещо, което бях помислила за ожулване, но всъщност беше дълбоко изстръгване на широк плосък белег с формата на груб триъгълник точно под върха на рамото му. Беше още пресен и розов, наскоро заздравял. Трябваше да го забележа веднага, но в ареста беше много тъмно и той бе почти заличен.