Диана Габалдон - Каменният кръг

— Това е Вътрешната порта — каза той. — Тук е тихо. Тук е покой. — И искрено се надявах да е прав. Взе една от малките златни иглички, сложи върха ѝ на посочената точка и с ловко извъртане с палец и показалец проби кожата.

Подскочих от боцването, но той държеше здраво ръката ми, и аз се отпуснах отново.

Сложи по три игли на всяка китка и още много, като таралеж, на дясното ми рамо. Започна да ми става интересно, въпреки че играех опитното свинче. Освен първоначалното боцване, иглите не създаваха дискомфорт. Господин Уилъби припяваше тихо и утешително, потупваше и притискаше разни точки по шията и рамото ми.

Не можех да преценя дали дясната ми ръка е изтръпнала, или просто съм разсеяна от процедурата, но наистина болката намаля — или поне докато той не взе иглата и не започна да шие.

Джейми седеше на столче вляво до мен, държеше лявата ми ръка и се взираше в лицето ми. След миг каза доста мрачно:

— Издишай, сасенак, няма да стане по-лошо от това.

Издишах, не осъзнавах, че сдържам дъха си, и разбрах какво ми казва. Страхът от болката ме бе сковал като дъска. Самата болка от шиенето беше неприятна, да, но не и непоносима.

Издишах предпазливо и успях дори да се усмихна леко. Господин Уилъби пееше тихичко на китайски. Джейми ми беше превел думите преди седмица; това беше любовна песен, в която млад мъж изреждаше физическите достойнства на партньорката си, едно по едно. Надявах се да приключи с шиенето, преди да стигне до краката.

— Много гадна рана — каза Джейми, докато гледаше как господин Уилъби работи. Аз предпочитах да не поглеждам. — Паранг ли беше, или сабя?

— Мисля, че беше сабя. Всъщност знам, че беше. Той ме подгони…

— Питам се какво ги накара да ни нападнат — каза Джейми, без да ми обръща внимание. — Не може да е било заради товара.

— И аз така мисля. Но вероятно не са знаели какъв е товарът? — Изглеждаше ми крайно невероятно; всеки кораб, приближил се на сто ярда от нас, щеше да узнае — смрадта на амоняк от гуаното се носеше около кораба ни като миазма.

— Вероятно просто са решили, че сме достатъчно малки, за да ни превземат. Самият кораб щеше да им донесе добри пари, даже без товара.

Примигнах, когато господин Уилъби спря да пее, за да върже конеца. Вече си мислех, че е стигнал чак до пъпа, но не обръщах голямо внимание.

— Знаем ли как се казва корабът им? — попитах. — Сигурно има доста пирати в тези води, но знаем, че „Вещица“ е била тук преди три дни и…

— Точно това се чудя — каза той. — Не виждах добре в тъмното, но беше същият размер, с широк испански корпус.

— Е, пиратът, който ме гонеше, говореше на… — започнах, но някакви гласове в коридора ме накараха да спра.

Фъргъс се показа смутено, но очевидно изгарящ от вълнение. Нещо лъскаво се поклащаше в ръката му.

— Милорд, Мейтланд намери един мъртъв пират на предната палуба.

Джейми вдигна вежди и ме погледна.

— Мъртъв?

— Много мъртъв, милорд — каза Фъргъс с лека тръпка. Мейтланд надникна над рамото му, за да получи своя дял от славата. — О, да, сър, съвсем мъртъв; горката му глава се е разплескала ужасно!

И тримата се обърнаха към мен. Аз им се усмихнах скромно.

Джейми потърка с ръка лицето си. Очите му бяха кървясали и пред ухото му имаше засъхнала струя кръв.

— Сасенак — започна той с овладян глас.

— Опитах се да ти кажа. — Покрай шока, брендито, акупунктурата и осъзнаването, че съм оцеляла, вече започвах да се чувствам доста замаяна. Почти не забелязах последните усилия на господин Уилъби.

— Той носеше това, милорд. — Фъргъс пристъпи напред и сложи огърлицата на пирата на масата пред нас. На нея имаше сребърни копчета от военни униформи, излъскани ядки от кона, няколко големи зъби на акули, миди и парченца седеф, както и голямо количество подрънкващи монети — всички пробити, за да бъдат нанизани на кожената връв.

— Реших, че трябва да видите това, милорд — продължи Фъргъс. Посегна и вдигна една блещукаща монета. Беше сребърна, непочерняла и през мъглата на брендито успях да видя двете глави на Александър. Тетрадрахма, от четвърти век преди Христа. В отлично състояние.

Напълно съсипана от събитията този следобед, аз заспах веднага, защото брендито притъпи болката в ръката ми. Вече беше съвсем тъмно и ефектът от брендито отминаваше. Ръката ми като че ли се наду и започна да пулсира заедно със сърцето, и при най-малкото движение ме пронизваше болка, като предупредителни ужилвания на скорпион.